"Вътре в себе си знаете, че е луд."
Този подигравателен политически слоган е създаден през 1964 г., макар че мнозина биха го приложили и с днешна дата. Когато репликата за лудостта се заражда, тя не е адресирана срещу действащ президент, а срещу опозиционния кандидат от Републиканската партия - сенатора Бари Голдуотър от Аризона.
По това време начело на Белия дом е Линдън Джонсън, който се надява да бъде избран за нов мандат година след като неочаквано получава президентската власт след убийството на Джон Кенеди. Джонсън се посвещава на създаването на т.нар. "Велико общество", чиято цел е пълното изкореняване на бедността и расовата несправедливост - донякъде като почит към политическата програма на Кенеди, донякъде за да обезсмърти собственото си величие като успешен законодател.
Надали някога е съществувал по-биполярен избор от този между Линдън Джонсън и Бари Голдуотър. А Голдуотър умишлено разчита точно на тази разлика.
"Екстремизмът в защита на свободата не е грях" е неговият основен призив. През 1964 г. са минали само две години от кубинската ракетна криза, когато светът стига на крачка разстояние от ядрен Армагедон.
Щабът на Джонсън обаче не може да повярва на късмета си: Голдуотър подкрепя тезата си за екстремизма, като настоява за хвърляне на "скромна" атомна бомба върху китайските снабдителни канали за комунистите в Северен Виетнам.
Той кани актьора Джон Уейн за герой в предизборните си реклами, за да подчертае войнствената си мъжественост. И заявява: "Понякога си мисля, че страната щеше да е по-добре, ако просто можехме да отрежем източните щати и ги оставим да отплуват в морето."
Някои от жителите на въпросните източни щати, които работят в популярната рекламна агенция в Манхатън Doyle Dane Bernbach, стават неговият архи-враг. Те се възползват от готовността на Голдуотър да използва атомни бомби, като създават една от най-легендарните политически реклами на всички времена - т.нар. "Момичето с маргаритката."
Очарователно 3-годишно дете е застанало насред поле с маргаритки и къса листенца, като ги брои, докато те падат на земята. Краят на това отброяване се слива с обратното броене при изстрелването на междуконтинентална балистична ракета.
Близкият план на очите на момичето се размива в ядрената гъба на взрива, докато фрази от реч на Джонсън се наслагват отгоре: "Това е залогът, да създадем свят, в който всички Божи чада могат да живеят, или да потънем в мрака. Трябва или да се обичаме едни други, или да умрем."
Рекламата е излъчена само веднъж. Тя масово е посрещната с шок - напълно основателно - и се твърди, че преувеличава войнствеността на Бари Голдуотър. Но и веднъж е достатъчно, за да набере изключително масова популярност в медиите.
Телевизионните новини я преизлъчват, докато отразяват скандала. Списание Time поставя снимка на момичето на корицата си.
Собствените ТВ реклами на Голдуотър съдържат фразата "Вътре в себе си знаете, че той е прав." След "Момичето с маргаритката", Демократите „допълват" посланието, като разпространяват версия на клипа с фразата "Знаете, че той е луд", която масово се приема на смях. Джонсън печели изборите с огромна преднина.
Но зад тази привидно насмешлива фраза стои нещо много сериозно, което се случва в американската психика - страхът от по-дълбока и отдавна предречена заплаха.
Това е заплахата от стъпването на авторитарен деспот в Овалния кабинет.
Оказва се, че не съдебната власт, не Конгресът, не новинарските медии, а Холивуд е предупреждавал най-активно за опасността от осъществяване на подобен риск. Това е рядък пример за момент, в който масовата култура открива завладяваща теза и я превръща в убедително предупреждение за бъдещите опасности пред страната.
В някои от рекламите на Голдуотър той звучи зловещо като тон и формулировки. Донякъде напомня на злодея в един от най-добрите филми на 1964 г. - генерал Джеймс Матун Скот, игран от Бърт Ланкастър в "Седем дни през май". Във филма генералът ръководи обединените сили на американската армия и е лидер на таен военен заговор за смяна на либерален президент с безскрупулен антикомунистически "ястреб" - самия Скот.
"Седем дни през май" е по сценарий на Род Сърлинг, създаден по книгата на журналистите Флетчър Кнебъл и Чарлз Бейли, отразявали кубинската ракетна криза за сп. Look.
Те наблюдават как президентът Кенеди и брат му Робърт (главен прокурор на САЩ) реагират на информацията, че Съветският съюз е разположил ракети с ядрени глави в Куба, които излагат на риск от ракетен удар голяма част от САЩ. Ястребите в Пентагона, начело с ръководителя на ВВС Къртис Лемей, настояват да бомбардират базите и смятат, че братята Кенеди не проявяват мъжество, а слабост, от която Москва ще се възползва.
Братята Кенеди съзнават, че една погрешна стъпка неизбежно би завършила с ядрена война. Робърт Кенеди си спомня: "Мислех си колко пъти съм чувал военните да заемат позиции, които имат едно предимството - че ако се окажат погрешни, на земята няма да остане никой, който да го разбере".
В случая изборът на Кенеди - морска блокада на Куба, която трябва да принуди Съветския съюз да отстъпи, сработва, но едва в последния момент, след като Кенеди тайно се споразумява със съветския лидер Никита Хрушчов да премахне американските ядрени ракети от Турция.
Джон Франкенхаймър, режисьор на "Седем дни през май", казва, че братята Кенеди са настоявали филмът да бъде заснет, въпреки съпротивата на Пентагона, защото описва един реалистичен сценарий - военен преврат.
Франкенхаймър също така е и режисьор на филма "Манджурският кандидат" (1962), създаден по една от най-големите теории на конспирацията около американското президентство. Тук сюжетът не се развива около риска от десен преврат, а за комунистически заговор за поставяне на послушна марионетка в Белия дом.
Това се прави по начини, които дори Владимир Путин не би могъл да осъществи, въпреки че вероятно би се възхитил на тях. Част от историята включва едипова връзка, изиграна с плашеща реалистичност на екрана от Анджела Лансбъри като майката, и Лорънс Харви като сина, програмиран да бъде убиец.
Сценарист е плодовитият политически сатирик Ричард Кондън, който заявява, че "Всяка книга, която някога съм писал, е била за злоупотреба с власт... искам хората да знаят колко дълбоко ги предават политиците им."
В началото на 60-те години страховете от прекомерната президентска власт винаги се разиграват на фона на призрака на ядрената гъба.
Стратегията през Студената война за взаимно гарантирано унищожение (Mutually Assured Destruction - MAD), е достатъчно притеснителна, за да усили ужаса от какъвто и да е заговор, независимо дали той е неофашистки или комунистически. Това е и темата на сатиричния шедьовър на това десетилетие от Стенли Кубрик "Д-р Стрейнджлав".
Неподчиняващ се генерал от ВВС стартира ядрен удар срещу СССР и гарантира, че той няма как да бъде отменен чрез стандартните процедури за безопасност. Това принуждава и руските, и американските лидери спешно да се съюзят, за да избегнат катастрофата. Трима от главните герои - американският президент, британски офицер от ВВС и самият Стрейнджлав (побъркан ядрен стратег и бивш нацист) - са играни от Питър Селърс.
Вместо да описва мащабен заговор, Кубрик и двамата му сценаристи Тери Саутърн и Питър Джордж, се заемат да покажат колко лесно сумата от всичките ни страхове може да се осъществи в реалността чрез действията на един твърде убедитело звучащ маниак. В някои отношения това прави филма много по-плашещ.
Но един филмов образ от 1979 г. внезапно изпъква като предшественик на сегашната галерия от гротески в Белия дом: Чонси Гарднър във филма на Хал Ашби "Присъствие".
В тази абсурдно смешна, но и много мрачна комедия, простодушен градинар на име Чанс преминава през поредица от инциденти и случайни срещи, докато в крайна сметка стига до запознанство с президента и му дава икономически съвет. Объркването с името и професията му създава новата му идентичност - Чонси Гарднър, човек, който е неспособен да се грижи за себе си, камо ли за цялата нация, но който след смъртта на президента е номиниран за поста и успява да го наследи.
Това развитие на събитията се случва едва в последните сцени на филма, където ковчегът с починалия президент бива носен към мавзолей. В доловим шепот между носачите (членове на близкия кръг съветници на президента), те решават, че колкото и да е глупав Чонси, той трябва да бъде издигнат на поста, защото телевизионният му рейтинг е рекордно висок.
Този рейтинг е постигнат с участие в праймтайма, в което само с градинарските си познания, Чонси успокоява нацията, че икономиката, подобно на храст, ще "демонстрира растеж през пролетта."
Както се оказва, Чонси е творение на двама души с дълбоки проблеми.
Филмът е базиран на роман от 1970 г. на Йежи Косински, който е и негов сценарист. По-късно през живота си Косински е обвинен, че е фалшифицирал автобиографичната си история на израстване в Полша като бежанец от Холокоста в хвалената от мнозина книга "Оцветената птица". Той се самоубива през 1991, като оставя този спор и други части от колоритния му социален живот да бъдат оспорвани без ясен завършек.
В ролята на Чонси е Питър Селърс. Както демонстрира в "Д-р Стрейнджлав", Селърс е майстор на хамелеонското преобразяване, способен да демонстрира всички нюанси на героя - от студената трезвост до откритата лудост.
За съжаление на тези, които са го познавали отблизо, единствената неуспешна роля на Питър Селърс е в собствения му личен живот. Един от първите режисьори, признал неговия гений, споделя: "Той не е приятел с никого. Мисля, че е човешко същество, което се нуждае от приятелство, но огромната му трагедия е в това, че той е неспособен на реалните жертви, които произлизат от дълбоките приятелства."
Може би само хора, преминали през дълбоки лични страдания като Косински и Селърс, могат да измислят толкова убедителна случайна знаменитост като Чонси Гарднър, който демонстрира как инцидентната слава може да изведе една напълно несъстоятелна личност до върховете на властта.
Злодеите, създадени от параноята през 60-те и 70-те години, изглеждат относително простички на фона на бясната скорост на новинарския цикъл, задвижван от Twitter-тирадите на президента на САЩ.
Въпреки всичко тези филми не са предупредили зрителите за начина, по който пародийното политическо управление ще се приеме без партийна съпротива и с колективна апатия.
Вътре в себе си знаем, че той е луд - но кой е готов да направи нещо по този въпрос, и как?
