"Into my arms, oh lord. Into my arms, oh lord. Into my arms..."
Гласовете на няколко хиляди души изпълваха Античния театър под леко облачното пловдивско небе, напътствани от пианото на Ник Кейв. Дори аз, новобранец в музиката на 67-годишния австралиец, лесно се включих в импровизирания хор.
В това време прегръщах силно любимата, попивах гледката на тази маса от припяващи си тихо зрители и си мислех, че това е един от най-красивите завършеци на концерти, на които съм бил свидетел.
Кейв в продължение на два часа и половина държеше публиката в Античния театър в същата онази ръка, която от време на време размахваше, за да "дирижира" един или друг момент.
Понякога с помощта на скромния и същевременно толкова точен в изпълненията си басист Колин Грийнууд (Radiohead), а понякога сам с пианото си.
Признавам, че влязох в Античния театър като зле подготвен, но оптимистично настроен придружител. Дори леко изнервен, заради нещо така тривиално като аварирала в последния момент кола.
Тръгнах си като озарен от красива музика слушател, за който би било пресилено да се каже, че вече е почитател на Ник Кейв, но пък който вече има много по-голям интерес към творчеството на австралиеца.
Началото с Girl in Amber беше някак дистанцирано, по учебник, и не намекна за посоките, в които концертът ще поеме - лични, лирични, понякога - за моя изненада - забавни.
Кейв ту стискаше нещо в гърдите на публиката, ту се смееше с нея и я превръщаше в (съ)участник в изпълненията си.
Седнах на студения камък на стъпалата на Античния неподготвен, както вече признах. Отвъд великолепния дует с Кайли Миноуг Where The Wild Roses Grow, познат дори на най-невежия слушател, познавам добре Red Right Hand (от Peaky Blinders, разбира се). И двете ги нямаше в сетлиста и то с право.
Слушал бях и харесвам The Weeping Song заради изпълнената с мощ диалогичност. Отвъд това бях чувал още няколко парчета на Кейв и бандата му, но не в степен, че да бъда запленен. Не успя да го постигне и слушане на част от парчетата от сетлиста на това турне, докато се возехме към Пловдив.
Концертът обаче успя и си има причина. Както Кейв сам обясни, искал е да "оголи" песните, да ги върне към оригиналния им вид, преди да бъдат затрупани от всички инструменти на бандата Nick Cave & The Bad Seeds.
Синхронът на пианото му и баса на Грийнууд не просто бяха достатъчни за целта, но и направиха песни, които на студийния запис не задържаха вниманието ми, много по-интимни и въздействащи.
С глас на изкусен разказвач, натежал от изживяването на всяка дума, Кейв властваше над Античния театър в тези два часа и половина.
Накара ме да мисля за радостта, тъгата, загубата, смъртта, любовта. С глас и пиано сякаш като с ръжен разбута тлеещи емоции, за да усетя топлината им, а понякога и да ме опaрят.
Разсмя ме с контрола си над публиката в едно наистина лудо изпълнение на Balcony Man; застопори ме на място с I Need You; с Joy озвучи нещо в мен, което не смея да нарека "душевно съзерцание", ама баш така си беше; изненада ме с шегите си и разбиването на погрешното забилото се в главата ми клише за мрачния, поглъщащ светлината Ник Кейв.
С Push The Sky Away ме накара да припявам на песен, която чувах едва за втори път, и да мисля, че няма как концертът да завърши по-паметно. След кратка почивка и още няколко парчета дойде време за In Your Arms, за да ми покаже, че да, има.
Дори успя да ме разсее от недоволството ми от някои организационни слабости (къде беше водата?) и от усещането, че в претъпкания Античен си "тухла в стената", залепена до хората отляво и отдясно, горе и долу.
Имаше ли песни, които сякаш свиреше по-скоро за собствен кеф? Имаше. Продължи ли малко повече от необходимото? Вероятно да, но това място и тази публика заслужаваха всяка една от тези 23 песни.
А и както сам каза за себе си и Грийнууд при подвиквания да изпълнят някоя или друга песен: "Ние сме професионалисти. Знаем какво правим".
И след тази изненадващо хладна за Пловдив през август вечер, вечер на споделяне и емоции, потвърждавам - определено знаят.
