"Evermore" е вторият изненадващ албум на Тейлър Суифт за тази година, който продължава естетичната линия на предшественика си "Folklore" и приканва слушателите да се разходят още веднъж сред мъгливите пейзажи от въображението на хитовата изпълнителка.
По-рано тази година Суифт изненада всички с неочаквания инди-фолк албум "Folklore", който освен рязко отдръпване от знаковото поп звучене и мащабните продукции на звездата, маркира и първия път, в който изпълнителката замени щателно планираните си кампании за албуми с предизвестие, по-кратко от 24 часа.
Ако "Folklore" беше изненадващ в чисто музикално отношение, то "Evermore" смайва именно с факта, че непрестанно променящата се певица се осмелява да повтори "номера" си с изненадващо пускане на албум.
В писмото, придружаващо "Evermore", самата Тейлър Суифт обяснява, че в миналото е третирала албумите си като еднократни ери, които приключват с излизането на проекта и отстъпват място на умелото планиране на следващата ера.
"На изпълнителките, които аз познавам, им се налага да преработват себе си сигурно 20 пъти повече от мъжете, в противен случай оставаш без работа", отбелязва певицата в документалния филм за нея "Мис Американа". Това е концепция, която самата Суифт е усвоила до степен, в която чувства необходимост да "атакува" предишното си въплъщение с цел да създаде "следващото нещо".
Учудвайки самата себе си обаче, Суифт се влюбва в ескейпизма на "Folklore" и просто отказва да се раздели толкова скоро с него. Или както сама посочва, "...стояхме на ръба на фолклорните гори и имахме избор - да се обърнем назад, или да продължим пътуването в гората на тази музика.".
Изборът се оказва лесен и от него се ражда "Evermore", който Тейлър нарича "албум-сестра" на "Folklore".
Сравненията между двата са неизбежни, но макар и "сестри", албумите не се оказват близначки - в "Evermore" Суифт продължава да експериментира с разказването на истории от трето лице, но тук песните се усещат някак по-свободни, по-реещи се и с още повече музикални нюанси.
Този път Тейлър обагря мелодиите си с още по-поглъщащи оттенъци на нежно, приглушено пиано и акустични китари, подплатени с мелотрони, флейти, валдхорни и виолончела, които допринасят към усещането за прехвърляне в един свят на границата между реалността и фантазията.
Талантът на Тейлър Суифт като музикант и текстописец е безспорен и тя го е доказвала вече безброй пъти, което прави още по-удивителен факта, че музиката ѝ продължава да вълнува и никога не се чувства изтъркана. Петнайсетте песни, от които се състои "Evermore" (17 в луксозната версия) за пореден път показват изкусността, с която певицата ниже редовете, които пише - редове, които са интелигентни, откровени и мечтателно поетични.
Първият сингъл от "Evermore" (и отварящ трак от албума) - "Willow", описва копнежа за някого и пътя към намирането на точния човек: "I"m begging for you to take my hand / Wreck my plans, that's my man / Life was a willow and it bent right to your wind". Видеото към песента е директно продължение на клипа на "Cardigan" от "Folklore", като продължава разказа точно оттам, където "Cardigan" приключва - с подгизналата Тейлър, седнала до пианото и облечена в жилетката от предния клип.
"Champagne Problems" е песента, написана съвместно с любимия на Тейлър - мистериозният Уилям Бауъри (по-известен като Джо Алуин).
Тук Суифт влиза в ролята на жена, която разрушава връзката си в нощта, когато партньорът ѝ е планирал да ѝ предложи брак: "Your mom's ring in your pocket / My picture in your wallet / Your heart was glass, I dropped it / Champagne problems". "Gold Rush" и "Long Story Short" разчупват фолк звученето на албума, като добавят точната доза синт-поп, който да събуди сетивата за нещо повече от меланхолично взиране към небето, през короните на дърветата.
Продължавайки традицията от "Folklore", в "Evermore" също можем да открием песни, които са свързани помежду си.
Така например, за песните "Dorothea" и "'Tis The Damn Season" Тейлър пояснява, че са фокусирани върху "Доротея, момичето, което напуска малкото си градче, за да преследва холивудската мечта - и какво се случва, когато тя се връща за празниците и преоткрива стар пламък.". В "Dorothea" Тейлър разказва историята от гледната точка на момчето, което все още мисли за Доротея и се пита дали тя е същият човек, когото някога е познавал.
Междувременно, "'Tis the Damn Season" е своеобразна коледна песен, в която Доротея се събира със старата си тръпка, въпреки че героите осъзнават, че това няма да доведе до нищо: "You could call me "babe" for the weekend / "Tis the damn season, write this down / I"m stayin" at my parents" house / And the road not taken looks real good now".
Тейлър нарича три определени песни от "Evermore" антология на провалените бракове, които завършват с "нещастни до края на дните си". Тази антология включва истории за изневяра, противоречива толерантност и даже убийство.
Първата песен от трилогията е "Ivy", а в нея изпълнителката пее за жена, която е омъжена, но обича друг. Това е една от най-разтърсващите любовни песни, които Суифт някога е писала: "My pain fits in the palm of your freezing hand / Taking mine, but it"s been promised to another / Oh, I can"t / Stop you putting roots in my dreamland / My house of stone, your ivy grows / And now I"m covered in you".
Втората песен в тази насока - "Tolerate It" - обрисува ежедневието на неоценената съпруга, чиято любов бива просто толерирана, вместо тя да бъде истински уважавана от мъж, който очевидно ѝ е неверен. Това е петата песен от албума, последвана веднага от "No Body, No Crime", която е истински ярък акцент от "Evermore".
В колаборация със сестрите Хайм, Тейлър създава истински съспенс с история за отмъщение, придружена от страхотен кънтри ритъм. Тейлър използва името на приятелката си, Есте Хайм, като главен герой в историята.
Персонажът на Есте подозира, че съпругът ѝ изневерява, но няма как да го докаже (което продължава историята от "Tolerate It"). В крайна сметка Есте изчезва и съпругът се мести при любовницата си. Разказвачът в песента е убеден, че съпругът е убил Есте, но не може да го докаже. Накрая разказвачът отмъщава в името на Есте, убивайки съпруга. Както се пее в песента обаче - няма тяло, няма престъпление.
Групата The National прави официален фийчъринг в песента "Coney Island", където Мат Бернингер и Суифт разсъждават какво се е объркало от позицията на бивши партньори.
В този ред на мисли, ако сте почитатели на "старата Тейлър", която пее хапливи песни за раздели, може би ще харесате песента "Closure", чийто текст ще искате да споделите в социалните мрежи, специално за онзи човек в живота ви: "Don"t treat me like / Some situation that needs to be handled / I"m fine with my spite / And my tears, and my beers and my candles".
Тейлър може и да смени подхода към издаването на албуми тази година, но това далеч не означава, че е загърбила афинитета си към специфичните модели и теми.
Във "Folklore" песента под номер 13 (любимото число на Тейлър) представляваше разказ от гледната точка на дядо ѝ. В "Evermore" същият номер 13 е запазен за най-личната и специална песен от целия албум - "Marjorie" - кръстена и посветена на покойната баба на Тейлър, която е била оперна певица, и която е оставила на внучката си "килери с изоставени мечти".
Песента се отличава с много точно описание на вината, която човек изпитва след като загуби близък, но въпреки тъгата ни уверява, че това, което сме загубили, не е наистина загубено.
Албумът завършва със заглавната песен "Evermore" - дует с Джъстин Върнън от Bon Iver. Още в началото на песента Тейлър признава, че не се чувства особено добре от лятото насам - разбираемо, предвид усложнената обстановка в света, която промени живота на всички ни.
За щастие, в хода на песента и с включването на невероятните вокали на Върнън, мъглата се вдига и Тейлър ни оставя с лъч светлина: "I had a feeling so peculiar / This pain wouldn't be for evermore".
"Evermore" не е просто продължение на "Folklore" - той е смело разгръщаща се естетика и албум от образи и привидения, които дълго ще нашепват "навеки".
