В 25 града в страната редовно се замерват нива на фини прахови частици (ФПЧ) над пределно допустимите. Т.е. въздухът, който се диша там, е мръсен.
Само като пример - според ежедневния бюлетин на Изпълнителната агенция по околната среда за 30 ноември, превишения на концентрацията на ФПЧ10 е имало на няколко места в София. Става дума за кварталите "Дружба", "Надежда" (почти 3,5 пъти над нормата), "Хиподрума", "Павлово" и "Младост". Въздухът е бил мръсен и в Несебър, Ловеч, Пловдив и Сливен, както и в квартали на Русе и Бургас.
И това е редовно явление всяка зима, когато температурите паднат, много хора започнат да палят печки и камини, а движението в големите градове става още по-натоварено.
За пореден път институциите у нас спят и чакат темата за пореден път да влезе в новините, за да започнат не да прилагат мерки, а да обсъждат такива.
Бездействието по проблема намира отражение и в това, че в началото на април Съдът на Европейския съюз осъди България. Причината е систематичното превишаване на допустимите норми за замърсяване с ФПЧ, както и липсата на ефективни мерки за справяне с проблема в периода 2007-2014 г.
Да, мръсният въздух у нас не е от вчера или от онзи ден. Но каква беше реакцията? Шест месеца по-късно, в края на ноември, се проведе конференция с участието на отговорните институции, за да се „набележат мерки за справяне с проблема“. А всички продължават да си дишат мръсния въздух.
Основната "опорна точка" на успокоението е, че от 2011 г. до 2016 г. превишенията са по-малко и не толкова сериозни. Представете си какво сме дишали преди няколко години и може би ще се почувствате малко по-спокойни (или не).
Проблемът всъщност има социален характер и колкото и да не ни харесва, пак опира до джоба ни.
Основните замърсители у нас са битовото отопление на дърва и въглища, както и вредните емисии от старите автомобили. Два фактора, свързани изцяло с доходите в страната и с допустимите разходи, които гражданите й могат да отделят за отопление и за транспорт.
Да се топлиш на твърдо гориво е съзнателен избор, обвързан с доходите на домакинството, а мерките за които институциите говорят, в общи линии са в насоката „да накараме хората да купуват по-качествени дърва и въглища“. Идеята е дървата, които се горят, да са сухи, а въглищата и брикетите да са пакетирани и с по-малко съдържание на сяра и пепел.
Въвеждането на стандарти при горивата могат да доведат до по-високите им цени, но тук пак се пропуска въпросът има ли кой да плаща. Вместо да се дава избор, той се отнема - искаш чист въздух, няма да ти е топло.
Друга "идея" (защото сякаш не можем да минем на осъществяването им) е да се отпускат помощи на гражданите, които се топлят на твърдо гориво, за да преминат те на по-скъп начин на отопление - с природен газ. Как ще стане това в негазифицираните райони? И какви ще са тези помощи, за да може човек да подмени начина на отопление в целия си дом?
При автомобилите ситуацията е същата. По данни от шефа на КАТ Бойко Рановски 86% от регистрираните в страната 3 милиона и 284 хиляди коли са на възраст над 10 години. Такава е ситуацията и при вноса - в България е предпочитано купуването на автомобил втора ръка, а едва 14 процента от внесените коли през 2017 г. са нови.
У нас колкото по-нов е автомобилът ти, толкова по-висок данък плащаш, което е "страхотен" стимул за потребителите. Автомобилите с катализатори получават намаление на данъка си с между 20 и 50 процента, но дори това няма как да е сред основните фактори, когато дойде време да се избира кола. Всичко тогава опира до наличните средства.
Така е години наред и не се очертава нещо в потребителската култура у нас да се промени, най-вече защото тя е свързана с парите, които изкарваме.
Инстутициите на национално ниво и този път се целят в политики от рода на „нямаш ли пари за нова кола, ще ползваш градския транспорт“.
Какъв е изборът обаче пред хората, които нямат достъп до такъв? Дори в големите градове има квартали, в който пътуването с обществен транспорт е трудно или невъзможно. В по-малките то може да е направо безсмислено заради закъснения, маршрути и прочие.
Примерите сред планираните от властта мерки в тази насока са отказване на регистрации на автомобили, които не отговарят на еко-стандартите; засилен контрол при техническите прегледи, за да няма "манипулации"; както и осигуряване на стимули за закупуване на електромобили.
Последното не е лошо като идея, но колко хора имат възможността, дори с държавна помощ, да закупят електромобил? Дори тези, които имат възможност и желание, се сблъскват с недостатъчното станции за зареждане в страната. У нас на почит е бензина, а ако е евтин - още по-добре.
Парите стоят в основата на целият този порочен кръг. Очаква се в България да се купуват само по-качествени горива, както и по-нови коли. Но как да обясниш на хората, че трябва да плащат дори за въздуха, който дишат? „Въздухът има цена“, заяви и министър Ивайло Московски на гореспоменатата конференция.
Чистият въздух вече е скъпоплатено удоволствие, независимо дали можем да си го позволим или не.
Някои хора надигат глас и се опитват сами да подемат някаква инициатива, а сайтът AirBg.info развива мрежа от станции в частни домове, които следят качеството на въздуха и по достъпен начин показват какво дишаме. Цената на една станция е 79 лева, а софтуер обединява информацията в обща карта. Техните възможности стигат само до предоставяне на леснодостъпна информация за проблема, но не и за решаването му.
По-лошото е, че институциите на национално ниво прехвърлят топката върху местната власт, като същевременно признават, че общините са с лошо финансово състояние, т.е. няма как да се справят с него.
А и дори в общинския бюджет да са заделени пари за борба с мръсния въздух, понякога чисто български черти показват липсата на желание за справяне с проблема.
Като за пример за реакциите на местната власт ще посочим случай от друг град с много замърсен въздух – Пловдив. Служители на районно кметство не се бяха отзовали на сигнал за горене на автомобилни гуми (също сериозен замърсител) в ромския квартал „Столипиново“. Причината – сигналът бил подаден в „извънработно време“. Това е само малко илюстрация за това, че не трябват само пари, а и сериозно отношение.
Няколко дни след конференцията от края на ноември министърът на екологията Нено Димов представи обсъжданите мерки и пред европейския комисар по околна среда, морско дело и рибарство Кармену Вела в Брюксел. Било договорено „в най-скоро време да бъде изработен график за прилагането“ на мерките. Прах в очите на ЕС, прах и дробовете ни.
Не разбираме кой е по-големият стимул за управляващите – въздухът в населените места у нас да е по-малко мръсен или просто да се избегнат санкциите от Европейския съюз.
През януари темата ще бъде обсъждана пак с Европейската комисия, през февруари в София – също. Поредното говорене, което е трябвало да се случи много отдавна, за да не се стига до тази ситуация.
Защото макар някои от предвидените мерки да звучат добре, те са ужасно закъснели.
Нещо повече - те не са съобразени с реалността в страната и доходите на нейните граждани. Ако преживявахме икономически бум, ако усещахме повишение на заплатите си и имахме възможност да променим стандарта си, може би тогава щяхме да можем да отговорим на изискванията, които властта има към нас, за да е чист въздуха.
Но по-вероятно е да си изкараме още една зима, дишайки богатия на ФПЧ въздух и слушайки как ни се повтаря мантрата „За по-чист въздух не се грейте с печки и си купувайте нови коли“.
Но никой не ни пита можем ли да си го позволим.
