В България винаги се е пиело и се е пиело много. Не само заради традициите, но и заради липсата на всякаква превенция и обучение по темата.
Преди години, като млад телевизонен репортер, бях правила обширен репортаж от изтрезвителното на София. Намираше се в кв. Княжево, в една стара къща с няколко стаи с просто обзавеждане. Патрулките бродеха из града и събираха "прекалилите", закарваха си там, освестяваха ги, оставяха ги да се наспят и после ги картотекираха.
Влезеш ли веднъж в "онзи" регистър, нещата ставаха сериозни. Никой обаче не се заемаше да те лекува - важното беше да си порицан. И ако си чест и агресивен посетител - бит и административно наказван.
Днес положението изобщо не е по-различно.
Отношението към алкохолизма е крайно първично - докато пиеш и носиш - си герой; спреш ли да се контролираш - ставаш боклук.
Обществото гледа да се изолира от „отрепките", като ги обвинява за това, което са, удобно заставайки в позата на пострадалата страна. Никой не се пита защо тези хора стигат до там. Никой не търси начините, по които те достигат до постепенното си саморазрушаване.
Развихме дори нездрав интерес към алкохолизма.
Медиите ни охотно разнищват пиянството на една публична личност, извеждайки битието й на алкохолик над това на творец. На тях, а и на аудиторията й харесва да се хранят с визията на един нещастник, волно или неволно превръщащ окаяното си състояние в сапунен сериал.
Всичко си е на мястото. Той е бивш пияница, превърнал се в принц. Намерил си е принцеса. Пак се пропил. Принцесата остава до него. Бутилката се появява в кадър като зловещото оръжие на бавното самоубийство. Звучи музика от раздрънкано пиaно - и то, пиaното, е пияно.
Гледа народът, цъка с език, участва в сюжета и мислено прехвърля имената на всичките близки алкохолици, които познава. После очаква развитието. Ще остане ли принцесата с принца, превърнал се отново в жаба? Ще устои ли любовта на лошата магия? Ще се върне ли заблуденият герой в героичното си „аз" след преживения и лично избран бой с триглавата алкохолна ламя? Кой ще победи?...
Единствената по-сложна химична формула (освен тази на водата, разбира се), която си спомням от училище, е на алкохола.
Дължа тази неизбледняваща гънка в мозъка си не на преподавателката по химия, а на титана сред даскалската общественост в моята гимназия, "другаря" по военно обучение. Вдъхновението, с което рецитираше въпросното знание още в първия учебен час няма да забравя. "Цапни две, ха още пет - охааааа!".
Така звучеше личната интерпретация на нашия училищен лейтенант на формулата С2Н5ОН.
Поетичното му чувство се събуждаше още с първото „цапни две". Излизаше от устата му заедно с необработените все още от организма алкохолни пари от изминалата вечер, налазваше класната стая до последния чин и дори непоносимата миризма на социалистическите ни дезодоранти не можеше да го пребори.
Даскалът по военно не беше първият пияница, с когото животът ме срещна.
Във входа на блока ни - типичната представителна извадка на тогавашното общество - се пиеше повсеместно. Мъжете (че и някои жени) хващаха бутилките надвечер и в ранните утренни часове най-неконтролируемите злоупотребяващи провеждаха своите лични шоу програми.
На първия етаж беше чичо Роко, който не пиеше много, но като прекалеше, пееше сръбско, докато родната милиция не дойде да го спре.
На втория етаж беше ченгето от агентурния апарат Пепи Семерджиев, който пиеше скъпи питиета и редеше бутилките от тях на открития балкон, за да могат да се виждат добре от съседите. Пиянството му се изразяваше в запои с красиви, млади балерини от столичния бар "Астория", които се изнизваха сутрин заедно със съседите, работещи първа смяна.
Нагоре до покрива на панелката общо взето на всеки етаж имаше по един по-редовно пиещ. Точно над нас живееше изветен поет-лирик, близък на тогавашната власт, който пиянстваше с другари и пееше македонски песни.
Истинският алкохолик на входа обаче си се знаеше кой е - бай Гинко, мъжът на леля Кира.
Той, милият, прекарваше дните си в гарсониерата, която беше заприличала на разпердушинен склад за ракия и бира. Събуждаше се с кафе и бира, на обяд подхващаше ракията, а вечер вече се търкаляше в остатъците и от трите. За разлика от останалите пиещи, беше кротък алкохолик - саморазрушаваше се тихичко, сам. Леля Кира скоро го напусна и година след като избра свободата, Гинко също достигна своята.
Намериха го по зверската миризма на мърша, която се носеше от жилището му, веротно месец след като беше починал.
Леля Кира се завърна триумфално в апартамента два месеца по-късно, а след година-две се омъжи повторно. За бай Георги, който... също се пропи.
Всички тези малки алкохолни етюди от един панелен вход се повтаряха константно с малки вариации навсякъде.
В България алкохолизмът никога не се е приемал като някакъв кой знае какъв проблем. Пиенето е заложено в кръвта и паметта ни - то е в народните ни песни и традиции, при това в забележителни количества и приказност.
Всеки е чувал как едно време захранвали малките деца с попара с вино, за да спят по полето, докато фамилията работи.
Всеки знае бабини рецепти за ударно лекуване на настинки по народния метод с тоталното спиртосване отвътре - с греяна ракия и отвън - с ракиени компреси.
Да пиеш у нас е преди всичко проява на мъжественост. Започва се в ранното тийнейджърство, точно както всъщност е и на много други места по света. Минава се през пиянските подвизи, които през годините се разказват с умиление и сформират онова особено чувство на общност и вечно приятелство с онези, пред които ама много си се "наквасил".
Да пиеш контролирано за един българин значи да можеш да удържиш на едни сто-двеста грама твърд алкохол ежедневно.
Виното и бирата в нашата алкохолна култура почти не се приемат за спртни напитки. Или ако се приемат, то е винаги с оценката "е нищо не съм пил - има няма две три бири/бутилка вино!"
В студентските ми години, като правехме купони, смятахме алкохола по бутилка от вид на човек.
Така ако на студентски празник тръгвахме десет човека, за всеки имаше по бутилка водка, бутилка ракия, бутила джин, а уискитата ги смятахме по бутилка на двама, че ни идваше скъпо. Бирата и виното ни влизаха в графата безалкохолни.
При цялото това повсеместно пиене под нереагиращото око на обществото някои от приятелите ми постепенно развиха алкохолна зависимост.
Повечето продължават някак да работят и дори да правят пари и кариера, отричайки напълно, че са алкохолици. Ръцете им треперят сутрин, но набързо обладяват нещата с качествения алкохол, който могат да си позволят. Вечер пиянстват навън почти до безпомощност.
По-лошо е пиястването им у дома - методично наквасване, последващо от най-различни фиксации и мании - кой за величие, кой за ревност, кой за обикновена заядливост.
Жените и децата им си ги познават. Някои щастливо обясняват, че "има много добро пиянство и не е агресивен". Като че това е достатъчно, за да направи нещата напълно нормални. Други не издържат на "лошото пиянство" и напускат.
Познавам не малко двойки, които разбиха не само собствените си животи, но и тези на децата си, заради алкохола. При това някои от тях продължават да се считат за нормално пиещи.
Имам и приятелки, които преминаха тънката червена линия на алкохолната зависимост.
За разлика от мъжете обаче много бързо се ориентираха какво се случва и самостоятелно потърсиха решения на проблема си. „Като отидох на сбирка на анонимните алкохолици - каза ми една от тях - ми то там сума ти му познати срещнах! Събрахме се".
Самата тя беше застанала пред аудиторията и както се прави в американските филми, беше се представила с име и заявлението "аз съм алкохолик" при положение, че почти година препиваше само с вино.
В момента не слага капка в устата си и се моли да удържи така колкото е възможно по-дълго. Наистина се моли, следвайки класическите дванайсет стъпки на анонимните алкохолици, в които Бог (или изобщо силата, в която всеки вярва) е основно действащо лице.
Баба казваше някога, че женкарството е до възраст, пиенето - до гроб.
Така е, видяла съм го. Най-страшното не е в самия алкохол - той е това, което е - C2H5OH.
Но е време да ни стане ясно, че когато алкохолът се превърне в проблем, то той е ОГРОМЕН проблем.
Справянето с него не е въпрос само на пиещия - той е наша, обща болест. Днес си ти, утре съм аз, след това е детето...
И жълти репортажи за впиянчени артисти, Батета и културни министри с уискита в ръка, както и геройски истории за умрели в алкохолна абстиненция не са решението.
