Тайно помежду си го наричахме Командора - робовладелецът от нашумялата поредица "Робинята Изаура". Военен, на висок пост - нашият баща. Железен.
Думата му на две не се кърши. Задушил майка ни с безкрайните си тиради за добро и зло, за ролята на мъжа и жената в семейството, вменил й усещане за принадлежност към една по-нисша форма на живот, каквато бе според него женското съсловие.
Съвсем не глупава жена, под ежедневния стрес от връхлитащите като урагани назидания от страна на Командора, понякога (не често, но запомнящи се ) прояви на грубянщина и физическо насилие, от красива и борбена жена тя се беше свила до неузнаваемост.
Най-омразни са спомените от вечерните часове, времето в което този велик човек се прибираше в своята обител. Страхът и отчаянието изписани по лицето на мама, ужасът на малкото ми братче, което никога не можеше да бъде сигурно в какво се е провинило.
Колективните ни опити за сплотеност и взаимопомощ винаги се увенчаваха с язвителна критика за нашата нищожност, която единствено неговото благоволение можеше да превърне в смислено съществуване.
Та така, описвайки милата семейна картинка, представете си как двама ученици биха се справили с учебния материал, как биха могли да развихрят въображението си и да позволят на мисълта на познанието да се лее леко, необременявана от сковаващи съзнанието мисли за възпитателен бой с колан - превантивна мярка по отношение на брат ми. На мен ми окълца косата с ножица - за наказание, че съм разговаряла с момче пред кооперацията.
Като естествен отпор, зарязах училище, избягах от дома. 16-годишна, намерих подслон в апартамента на съученик, чиито родители бяха в странство. Изпращаха му средства, той ги умножаваше с търговия - колко дънки, обувки и какви ли не шарении сме продали. Взимах приличен процент, записах вечерно училище, помагах на брат ми, страдйки, че не мога да съм с него. Командора ме беше обявил за ' Persona non grata' . Срам за семейството.
На 18 се омъжих. Той не дойде на сватбата, не позволи и на мама. Брат ми дойде - вече 15-годишен, възмъжал и... не така близък. Да, една сестра винаги усеща промяната, дори когато първоначално тя е невидима за останалите, дори на подсъзнателно ниво.
Горкото момче, не успях да помогна, тук-там подхвърлените фрази, поразително идентични с тези на така ненавиждания първообраз, ме поразиха. Къде остана малкият ми любимец с големи, умни, питащи очи. Очи, сега помръкнали от злоба и ненавист, ясно подчертаващи границата между нормалния човек и човека пагон с промит до безумие мозък.
Мразя твоята мания за величие г-н Пагон! Мразя способността ти да манипулираш.
Провървя ми. Съпругът ми е чудесен човек, имаме две прекрасни деца.
Брат ми се ожени за много красива девойка и превърна живота й в ад. Посещавам ги от време на време, имат едно сладко момченце. При последния ми опит да защитя с нищо не виновната ми снаха, брат ми скочи с думите: "Ти не се бъркай, за да не видиш вратата отвън." - брат ми, малкото ми пораснало братче. Вече глава на семейство.
Моите съболезнования за личната ти драма... и за поредният напън за поставяне на общ знаменател - пагон, религиозна, национална, партийна или ... каквато и да е РАЗЛИчНА ОТ ТВОЯТА принадлежност. Но WEB-а ще изтърпи и поредния напън да се напише нещо - заради самото писане...
На един баща му е виновен, на друг майка му, на трети брата/сестрата... Аман от оправдания, това човек след 15-тата си година да оставя родителите си да му дават тон в живота и да му насаждат комплекси, си е тъпо оправдание. От както махнаха казармата и мъже има да пишат подобни мрънкащи статии. Братчето станало като баща си, за това е виновен бащата. Булшит, на 20 и кусур години човек, да не може да прецени кое е правилно, и кое не е, кое е добро и т.н. Има деспочтични мъже, и жени има, но те са толкова деспотични, колкото другите членове на семейството ги оставят да бъдат, разводите не са измислени вчера. Оня ден една ми разправя, че приятелят и я унижавал, манипулирал и прочее като в сатията. Въпросният е трайно безработен, живеят в НЕЙНИЯТ апартамент, тя е млада и хубава има прилично платена сигурна работа, "И що не го изгониш?" я питам, "Ами те всичките мъже са еднакви" ми разправя. Това мазохизма май е придобил епидемични размери.
Коментарите, че "на всеки му бил виновен кой майма му, кой баща му, кой Аврам-бакалина" са ограничени и лишени от елементарен ум. Детството е периодът, който оформя 90% от една личност и когато в това детство е имало насилие и негативизъм, това НЕМИНУЕМО се отразява по-нататък. Не познавам дете на разведени родители, живяло в кошмарна обстановка на скандали (а и на неразведени такива родители), което да не е травмирано впоследствие. ОГРОМЕН процент от такива деца се превръщат в антисоциални аутсайдери с проблеми в общуването. Към авторката на статията: искрени съчувствия към Вас! Съчувствия, не на последно място породени от опит, подобен на Вашия. Радвам се, че сте намерили добър човек за съпруг. Жалко за брат Ви...той за съжаление повтаря моделът на бащата, "запечатан" в подсъзнанието.
@ ( 5 ) cheren_zaek | 13.03.2011 14:16 Чичко Фройд не си е писал книжките, за да ги приемаме за Светото писание, а за да провокира мислене. Ако чела нещо от него (а цитираш неговата теория), няма начин да не си забелязала, че основната линия на която се гради психоанализата, е търсенето на корена на проблема и осъзнаването му, а не установяването на симптомите. И на петокласник ще му стане ясно, че описаните герои в статията си носят бремето на живота си в детските години. Въпросът е, ЗАЩО позволяват, това минало да им се отразява на живота. Мислещият човек, трябва да открие сам гредите в окото си, и да се пребори с тях. В противен случай, не е мислещ човек, а нещо друго, по-низшо творение на природата. Не знам на колко си години, но запомни нещо от мен - хората нямат нужда от съжаление, то не помага, а само задълбочава проблемите, кара ги да се чувстват щастливи в своето нещастие, привелигировани от затъването си в лайната, носи временна утеха, нещо като алкохола. Когато имаш човек с проблем който не осъзнава, а ти го виждаш, наври му го в носа, открито и без недомлъвки. Той или ще се мобилизира да си го реши или ще се затрие, но все пак му даваш шанс за измъкване, а със съжаляване, само го задълбочаваш, не помагаш.
За съжаление познавам подобни хора! Не, не родители, а едно все още младо момче - военен! Разби живота и психиката ми без въобще да се замисли! Но на него нищо не може да му се каже, единственото което можеш да получиш, ако имаш някакви възражения е пренебрежение, незачитане, "наказание" /да бъдеш вкаран в ред, разбираш ли/. На тези безподобни нарциси грешката никога не е в тях! Да гледам вратата отвън, мм да мерси, честно казано аз и не искам да я гледам от другата страна /вътрешната/, страх ме е и има за какво!