Думата казарма идва у нас по руска линия, но там тя се появява от немски език (kasarme), като в основата е италианската връзка на casa d'arma и буквално значи дом на оръжието. Казарми има още от римско време и много от сегашните археологическите крепости и находки у нас и по света са свързани точно с такива военни домове.
Но тук няма да стане дума за световния опит и военните игри от миналото и настоящето. Няма да стане дума и за българския опит от минали победи, настоящо профилиране, фалиране и бъдеще с неясна форма. Изобщо думите ще са малко за сметка на образите.
Кратка историческа справка. Съвременната българска армия се формира веднага след Освобождението през 1878 г. и в основата й стои Българското опълчение. По силата на Търновската конституция и приетото Привременно положение за Българската войска (по-късно преименувана на армия) от 1879 г. на военна повинност подлежат всички български граждани от 21 до 40 годишна възраст.
По-късно се приема и закон за новобранците. През 1889 г. редовната служба е била 4 години и 6 години в запас. Прескачаме славни и капитулиращи войни, срамни и безсрамни политически събития, за да стигнем до по-близките спомени за брата, бащата, сина войник.
За напиванията на новобранската, остриганите глави на момчетата, сълзите, които прокапваха на гарата, кратките гарнизонни отпуски, нощните караули, кюфтетата на баба на клетвата, писмата на гаджето, мокрите сънища, русенското за обяд, бягането по плаца, стоте лицеви опори... и "още малко до УВО".
И стигаме до 1 януари 2008 г., когато официално отпада задължителната военна служба. Край! В минало време са приказките за онези две години, омешани с ужас, усмивка или задоволство. В минало се превръщат и чернобелите снимки с накривено кепе.
В сегашно време е само въпросът на сегашните 20-годишни момчета: Какво е уво? Толкова за думите.
А образите са снимки от бившите казарми на 4-ти километър. Някои са били войници точно в тези казарми, други -не. Но всички казарми си приличат, нали? Няма място за съжаление, нито за носталгия. Но за кой ли път се убеждавам, че разрухата е фотогенична. И на нейния фон животът изглежда банален, дори кичозен и все пак... УВОлнение!
