Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Една крачка след ръба и обратно

Спектакълът на Александър Морфов е реквием за един изчезващ народ
Спектакълът на Александър Морфов е реквием за един изчезващ народ

Не плача често на театър. Отронвам по някоя и друга сълза на филми, понякога на нещо, което видя на улицата. С годините сълзите намаляват - сигурно е нещо като с броя на яйцеклетките - като ти свършат, край.

В петък вечерта обаче си поревах. Всъщност „съдрах се от рев" е по-точно да се каже. На театър. Седях в салона на Народния, почти на предпоследния ред, мястото до вратата - точно там, където реално в живота си съм в момента - съвсем близо до изхода оттук.

Гледах „На ръба" - новият авторски спектакъл на режисьора Александър Морфов. Преживях го с всеки спомен в ума и сърцето си. За панелния блок, в който живеехме, за любимите ми места и хора в тази страна, за кулисите в театъра на татко, за „благодаря", „моля" и „извинявай", които ни учеха да казваме. Сетих се за първата си учителка, която срещнах сякаш по поръчка часове по-рано в деня на спектакъла, сигурно за да я видя за последно в животите ни, преди и аз, и тя да си тръгнем в различни посоки.

Преживях го и с всичките си роднини и приятели, които вече са по света и виждат от България само розовите храсти, киселото мляко, летата по сандали, шляпането в реките, миришещите на тъкано и месено ръце на баба, правите борове, родопските къщи с провесени по чардаците им черги, хълмовете на Пирин, черния плаж на Бургас...

Затова няма как да направя анализ на това театрално събитие. За да можеш да го превърнеш в схема, която да разчетеш и обясниш по своему, трябва да си прибрал дълбоко носната кърпа и да оставиш не чувството, а знанието и разсъдъкът да те водят. Не мога, не че не опитах. Затова оставям на критиците Критици да дисектират, пък аз ще го раздам емоционално.

„На ръба" не е класическо театрално представление. За мен това беше кино на театрална сцена. Истинско кино, със смяна на кадрите, с паралелни малки сюжети, които се случват едновременно, с огромно внимане към детайла като във филмите на братя Коен или Куентин Тарантино например. Там все някъде, на втори или трети план, ще се случва нещо уж несъществено, но всъщност ще ти прикове окото и нежно ще ти влезе в душата.

Спектакълът излиза и от малко прашасалите ни представи за театър и защото в него реално няма драматургия. Няма единен текст, около който да се развие някакъв сюжет с кулминация и развръзка. Защото те, драматургията и сюжетът, са извън спектакъла, извън текста, извън залата. И ние всеки ден си ги живеем - това Е нашият сюжет и нашата драматургия. Нямаме нужда да ни ги рисуват наново от сцената като текст и случки - това, което Александър Морфов е направил, е много по-ценно - пресъздал е само чувството от това битие - самотата, усещането за обреченост, нещастието, безпътицата, загубата на мечтите, жестокостта, примирението, самоубийството... И преживяването е толкова силно, че сърцето ти се къса, наистина!

Да построиш на сцена едно духовно преживяване е почти невъзможно. Това постига картината, музиката, постига го и киното, защото могат да насочат вниманието ти към детайл, който да ти говори. В театъра това може да се случи много, много рядко и най-често в моноспектакли на наистина актьори-нечовеци. До този момент бях сигурна, че това няма как да се получи със състав от над десет човека, огромна и сложна сценография (свалям шапка на Никола Тороманов!), мултимедия и музика с толкова много интерпретации, каквото е „Болеро" на Морис Равел. Но се случи.

Пред очите ми пак и пак е тази неверотна сцена, в която в малките си жилищи килийки хората изпълняват стотици пъти едни и същи рутинни движения и постепенно, едва-едва, неусетно, от човеци се превръщат в мутанти, в някакви откачили от битието си зверове, които се налагат един друг. Някой да те подхване в тази игра, да те завърти леко и през смях в нея и накрая да те доведе до истински плач и разтуптяно от болка сърце, е наистина талант. И майсторство да разказваш за делничното през най-духовното - сетивността.

Преживявам още този спектакъл. Когато излязох от салона, той продължаваше по улиците на София - с боклуците, с омърлушените хора, бутащи остатъците от живота си в клошарските си колички, с важно разхождащите се простаци, плюещи и секнещи се по тротоарите, с вехтите  артисти, с провисналите отвсякъде антени и сателитни чинии, останали да стърчат като единствена връзка с някакви други светове и някакви други, по-мащабни и по-красиви реалности. Беше ме налегнала такава екзистенциална тъга, каквато не съм усещала от годината, в която почина баща ми - най-духовният и безграничен човек, когото познавах. Ей така си крачех по Раковска и си приказвах „Какви ти анализи, бе, Мария, какви огнени битки, какви ожесточения?! То хората ги няма. Нас почти ни няма, изтрити сме, на контури от себе си приличаме, накараха ни да се самоизядем и оглозгаме ..."

И така е - то  надежда не остана, откраднаха я. И мечти за тука не останаха -като Чехови герои сме затръгнали все нанякъде, където не е „тук" и където така ни се иска всичко да се случи. Защото знаем, че точно тук няма как. Че единственото мъничко бягство от самотата е в лаптопа, който ни свързва от време на време с любимите ни хора, отишли си от България, при това сама, за да им изкрещим в никакъв случай, ама в ни-ка-къв, да не се прибират тук!

Че дори и лаптопът - този канал за излизане от тукашното - в крайна сметка е фалшив, защото е просто празна кутия от любимото ни социалистическо лакомство - бонбони „Черноморец". И че всяка нова надежда нещо хубаво да се случи тук и сега, умира с всеки бръснещ главите ни самолет, в който отново нечии син или дъщеря, сестра или брат, баща, майка или любим, са си тръгнали.

„Ебахте и майката на тая държава", се казва от сцената в този необикновен спектакъл - реквием за един изчезващ народ. „И нашата майка ебаха", си мисля аз, докато подсмърчам, бродейки по Раковска в топлата петъчна априлска вечер. Та, извинявайте любими мои реки, планини, спомени, учителки, родителски гробове, любими хора, но ние днес дишаме, днес ядем, днес обичаме, днес живеем. И за да продължим да го правим, докато сме хора, явно трябва да си тръгваме или да скачаме.

Мина време и от „Хъшове" на Морфов, където щяхме да хващаме оръжията - днес сме „На ръба", откъдето просто се самоубиваме. За да останем тук, където ни е мястото обаче, можем  да направим само едно. Морфов и екипът му не го назовават директно, аз обаче ще го направя: Крайно време е ние да им ебеме майката!



Най-четените