Колко цензура може да понесе рекламата във времената на вечно обидените

Фиаското с "расистката" реклама за душ-гел на Dove отново поставя въпроса за границите на свободното изразяване в епохата на наранените чувства и вечно търсещите повод за обида "специални снежинки".

Образите с чернокожа жена, която си маха тъмната блуза и под нея се показва бяла жена със светла блуза дадоха повод на дежурните експерти по професионално възмущение да демонизират Dove, a оттам, разбира се, капитализма и Западния свят като токсични платформи на институционализирания и системен расизъм срещу цветнокожите малцинства. Като по алгоритъм последва корпоративното извинение на компанията и премахването на "обидния" рекламен материал.

Конкретният контент на Dove в никакъв случай не е проява на дискриминация към чернокожите хора, а в неговата цялост се вижда, че внушенията за расизъм за безпочвени.

Чернокожата жена се превръща в бяла, която пък после става азиатка - празник на мултикултурализма. Не е някакъв шедьовър, но не е и козметичната версия на "Моята борба".

Агресивната масова реакция и синхронизираните призиви за изтриване на съдържанието и официално извинение илюстрираха нещо много по-тревожно от някаква несполучлива реклама, а именно – една все по-истерична и все по-мейнстрийм култура на възмущение и възбудена виктимизация, която превръща хумора и игривите послания в хейт спийч, а цензурата – в героична и романтична борба за граждански права и социална справедливост.

Днес в Западния свят и особено в САЩ държавата избягва да се намесва в рекламните послания на частните бизнеси, извън базовите регулации. Но културата на вечните жертви и перманентно обидените прогресивни либерали действа като санкционираща сила.

Тези хора организират редовни бойкоти и негативни кампании срещу бизнеси, които не се подчиняват на тяхната политически коректна доктрина и не спазват кодовете на речта, съобразени с политиките на идентичността.

Според тези диктати всяко послание и съдържание трябва да се гледа под ъгъла на половите, сексуални, расови, религиозни и етнически идентичности.

Абсурдът на тази нова морална паника и фетишизиране на хипотетично маргинализираните групи е, че буквално е невъзможно да бъдат задоволени исканията и правилата за разнообразие, мултикултурализъм, праведност и "правилност".

Ако в една реклама няма представители на малцинства значи е расистка. Ако има представители на малцинства, но те не са презентирани "правилно" значи пак е расистка. Ако компания пусне свое промоционално съдържание (билборд, банер, клип), в което реферира елементи от малцинствени култури - индиански пера, афро-прически, азиатски облекла, мексикански шапки - то това е културно присвояване, нео-колониализъм и заслужава цензура и бойкот.

Ако компанията реши да прави основно реклами с европейска естетика и насоченост може да очаква обвинения в расистко игнориране на другите култури и пропагандиране на западно – и съответно – бяло превъзходство.

Разбирате ли, няма как да се удовлетворят "воините за социална справедливост".

Те вече са много, , влиятелни са, добре организирани, подкрепяни от големите либерални медии и калени в многобройни кампании по очерняне и демонизиране на всякакви недостатъчно политически коректни бизнеси или отделни граждани.

Поколението на свръхчувствителните специални снежинки превръща креативния процес в огромно предизвикателство. Публичното пространство е като гъсто минирано поле. Не знаеш кога под рекламата ти няма да избухне поредния расизъм, сексизъм, ислямофобия и трансфобия. Измите и фобиите са новите оръжия на тоталитарната култура.

Въпросът е колко цензура може да издържи рекламата преди тоталното си обезличаване. Публичната търговска комуникация, каквато всъщност е рекламата, е особено лесна мишена защото по дефиниция трябва да се харесва на публиката и да не дава повод за скандали. Художествените произведения и журналистическите материали също са продукти, насочени към публиката, но в тях все още може да се допусне сравнително по-свободно и провокативно съдържание. Въпреки, че и там се затяга примката на политическата коректност.

Едно публично пространство, в което е прието, че има цели виктимизирани групи, подлежащи на специална защита, е обречено на интелектуално разложение. Културата на наранените чувства и постоянното търсене на нещо, от което да си обиден, да се чувстваш репресиран и маргинализиран, поощрява хората да се държат като жертви, инфантилизира цели демографски сегменти.

Обсесията на много западни прогресивни граждани по расизма е тревожно явление.

Професионалните търсачи на обида могат да намерят дискриминация навсякъде. И го правят. А частните бизнеси често са принудени да се подчинят на техните все по-абсурдни изисквания.

Вече дори се мисли предварително коя потенциална група би могла да се обиди от нещо и се правят нелепи модификации. Пример – махането на кръстовете от църквите на етикетите на онази вече печално известна гръцка серия на Lidl. Беше ясно, че това се прави, за не се обидят и отблъснат мюсюлманските клиенти, голяма част от които са твърде чувствителни и радикални на религиозна тема.

И какво стана - в отчаян опит да не обидят мюсюлманите от Lidl обидиха християните, а и някои атеисти, които видяха в махането на кръстовете грозен опит за подмазване на една определена религиозна група.

Така е, когато политиките на идентичността доминират в публичното пространство, а политическата коректност заплашва и думите, и образите.

В дългосрочна перспектива, рекламният свят със сигурност няма да спечели от автоматичното си капитулиране пред цензуриращите тълпи от вечно обидени професионални жертви.