Тенденциозно коментарите към онлайн статиите обикновено се пишат или ако въобще не си съгласен с нещо, или ако си прекалено съгласен. Стана банално да повтаряме, че първото се случва по-често - и няма лошо, щом в мнението ти има добавена стойност или остроумен антиконформизъм.
Напоследък обаче е изумително как критичните мнения са просто ненавистни. Разбирам някой да беше пуснал задължително за наизустяване похвално слово за собствениците на ЦСКА...
В петък Webcafe.bg публикува пикантно попкултурно четиво за войната между първата победителка в българския Music Idol Невена Цонева и звукозаписната компания "Вирджиния рекърдс". Въпреки приятното лично отношение към историята и очарованието на певицата, авторът е бил коректен да представи позициите и на двете страни - както би трябвало.
Тези от нас, които най-общо казано слушат алтернативна музика, едва ли са споделили гледна точка по темата за Невена, чиито песни не са кой знае колко различни от обичайния поп пейзаж, от който сме вдигнали ръце (очи и уши). Запълнили са си горчивото мнение за родния музикален бизнес и толкова.
Интересно е обаче колко хора са отделили време, за да изразят жестокостта си към една млада жена, която не е убила, не е откраднала и не е изложила семейството си, ставайки героиня на порноклипче... Пее колкото и каквото може и има амбиции - очевидно основателни, щом вече публиката на такъв тип музика й е гласувала доверие преди 4 години.
Имаме слаба памет за греховете на големите институции (сляпата електоралната надежда, че една промяна на правителството ще промени съдбите ни - вместо ние да се размърдаме - непрекъснато го доказва). Но все дебнем за малките грехове на малкия човек.
И тези грехове са адски оскърбителни - едисикой например бил дошъл от село и нямал право на претенции (това е общият тон на недоволството към набедената и за със селска външност Невена). Все едно вокалистът на Red Hot Chili Peppers (без музикално образоване впрочем) е чист калифорниец, а не роден в по-семплия Гранд Рапидс (Мичиган). The Beatles са провинциалисти - от Ливърпул, музикалният интелектуалец Стинг е пълен селянин - роден в миньорско градче на майната си и живеещ и днес в селски замък в провинцията, Риана е родена на островче, забравено от Бога... Този списък, сещате се, е безкраен.
Освен квалификации като бездарна и некадърна - "хм, в този спор повече съм на страната на звукозаписната компания", отсъди не един читател за Невена. Дали пък не заради цитираната сума от 100 000 лв. приходи за година? „Искам и аз, ама не мога, тогава откъде накъде тя...”
Не само заради пословичната си нетолерантност, никак не сме склонни да даваме шанс на ближния си. Колкото и да ни е чужд по-големия и по-силния, ще застанем на негова страна. Само да не се пропука убеждението ни, че хора на нашето ниво (или тръгнали от нашето ниво) няма как да успеят. Така както застнахме на страната на дискредитирания национален отбор, а не на успелия навън Бербатов.
Обикновено свързваме такова отношение с народопсихологична черта като завистта. В която обаче би трябвало да има нещо градивно. Съдейки по всеобщата атмосфера на посредственост, чуждият успех ни дразни по-скоро, защото заплашва удобното ни пасивно живуркане в неудачността. "Некви студентчета" от Техническия мечтаят да направят самолет и някой ще им се изсмее - сякаш сме конструирани психически и биологически за провал и всяка мечта е обречена.
Как можем да имаме негласно споразумение за подрязване на крилцата на хората, които искат да се качат над нашия етаж, но не и за някаква идея как да се подадем над повърхността. Не водим диалог, а се вкопчваме маниакално в позицията си и ако ги нямаше тези отдушници форумите, в които да наплюеш побратимите си, вероятно бихме ги поставили на мястото им с още по-драстични мерки.
Разбира се, че грандиозното ни его е задължителен компонент в тоя парадокс. Можем да не вярваме в реалния успех, но смятаме, че ни се полага някакъв вид величие без значение от мащаба на таланта и възможностите ни - само погледнете социалните мрежи, в чиято ЛАФ стайл култура на споделяне напъването да ти харесат статуса е като желанието на тютюнопроизводител да му дадат думата в централната емисия.
Няма лошо и в нарцисизма в web епоха, в която скромността и сдържаността те обричат на тотална анонимност, а ти си знаеш, че заслужаваш слава. Но докато постваме някакво остроумие с инфантилния маниер на дете, което за пръв път е казало "гу-гу" и баба му припада от възторг, смятайки, че светът трябва да ни се възхити, подлагаме на съмнение великолепието на всяко друго "гу-гу"...
Моето, родено след 1980-а поколение, не помни време, в което не е трепвала и страница свободно слово без съгласието на властта. Но въпреки това голяма част от него също носи синдрома на това да възприема свободното изразяване в свободно псуване и свободно неизслушване на другия. Представете си колко упорит трябва да е този синдром.
И този, че се веселим повече на злополучни истории, а не на такива с потенциал за успех. Предпочитаме познатото лошо пред непознатото хубаво.
А колко по-хубаво би било обратното.
