Информирането на пациента е част от Eтичния кодекс на лекаря. Кой обаче не се е опитвал да измъкне допълнително информация от лекар? Те са словоохотливи като чиновници на пресконференция - говорят едва-едва. Или като комунист на разпит.
Съобщаването на диагнозата и на следващата стъпка с реплики от типа „отиди в съседния кабинет", „виж в интернет" или „вземи аспирин" не правят един гражданин информиран.
Нещо повече, издават системната грешка, в която доверието между лекар и пациент е скъсано.
Какви са причините за болестта, какви са алтернативите, кое какво означава, какво лечение следва, какви са възможните следствия ... Отговорите на всички тези въпроси би трябвало да направят картинката ясна за пациента, само че това не е така. Стандартите за информираност според пациентите и лекарите са различни.
Един пример за даден отговор, който не искам да спестя: „Вижте в интернет, чакат ме много задачки", ръководител на катедра по нуклеарна медицина. Бяхме проверили преди това, а между нейния отговор „няма странични ефекти" и този на лекуващия лекар „няма да го понесе" стоеше прекалено значима разлика - един жив човек.
Преценихме сами.
Медицината, за разлика от футбола, е знание, достъпно изключително на специалистите - и то трябва да бъде много подробно обяснено и споделено с пациентите и техните семейства. В реалността пациентите често са поставени в положението на врачка, опитват да навържат липсващите парчета с „помощ от другарче", четене на форуми или нови изследвания.
Това са грозната истина и парадоксътце в здравната система - не лекарите, а пациентите са двигателите в лечението. Те обикалят из системата, търсят, ръчкат, изискват.
В отношенията лекар - пациент първият е авторитет. За да споделя, пациентът трябва да се чувства свободен и да има доверие. Лекарите имат ограничено любопитство към здравето на пациентите си - основно според връзката със специалността им.
Така те не откриват симптомите на други заболявания. Рядко задават странични въпроси.
В система, която само лекува на парче - и то тук и сега, когато заболяването вече се е развихрило, а пациентът се оправя сам, информираността е шанс за оцеляване.
„Ако ти се разхожда, ела" - отговор на лекуващия във ВМА за контролен преглед след операцията. Ясно е, че в този случай лечението трудно би продължило.
В един от малкото от случаи, когато баща ми беше приет за комплексно лечение и то в русенската болница, не в онкологията, не бяха открити метастази в белите дробове, които станаха ясни 2 седмици по-късно. Защото беше преслушан, а не беше заведен на скенер.
Въпреки че лекарите изтъкват ограниченията на методите на изследване, не винаги прилагат останалите инструменти, за да диагностицират това, което не се вижда с използвания от тях метод.
„Квото - такова" е отговор на въпроса какво да очакваме сега, на изписване от ВМА.
„Да не съм врачка" беше обратната връзка, когато „квото" се появи и беше споделено с лекуващия лекар в Онкологията в Русе. „Ако беше диагностицирано по-рано, можехме да направим нещо", беше коментарът във ВМА, когато се изясни, че „квото" са метастази в костите.
Междувременно десетина различни специалисти в правителствена болница, ВМА и в Русе не потвърдиха това, което ние предполагахме. По-лошото е, че нито един от тях не се сети да провери през класическия начин за диагностициране на метастази в костите, които не се ловят от използваните от нас методи на изследване.
А изследването трябваше да бъде назначено в началото на лечението. За съжаление и Интернет не знае всичко, което ми е трудно да повярвам.
В някои европейски държави системата работи по обратния начин - назначават се широкоспектърни изследвания и пациентът подписва декларация за информиран отказ, ако прецени, че някои от тях не му е необходимо. Ето какво ми казаха във ВМА: „При нас идват, когато е късно".
Само че кога късно е късно?
Свиване на рамене, мълчание, ясен отговор. Онкоболните са виждали доста затворени врати. И идва моментът, когато за тях няма лекарска грижа.
Гледайки как онколози режат пациентите в КОЦ Русе, се съмнявам вече, че те самите знаят симптомите на тежко болните, защото не ги виждат. Наясно са лекарите в палиативни грижи - тези, които обгрижват при услугата, предлагана от държавата - 20 дни престой и грижа в болница. През останалото време обаче хората са оставени сами.
Как завършва историята? Няма добър край. Можеше ли да е различно - да.
Направиха ли всички по пътя каквото зависеше от тях - не. Срещнахме ли и добри лекари, от които получихме максимална помощ - да. Помогнаха много и на баща ми, и на нас. Ако и останалите лекари се отнасяха с достатъчно загриженост, мислеха повече или поне говореха повече, здравословното му състояние щеше да е различно.
А гнилите ябълки не трябва да се коментират зад гърба им, а да се гонят, както в съдебната система, така и в медицината. И там, и тук те са отговорност на професионалната общност, неин проблем са, само че от тях страдат и всички граждани.
Поуката от историята и решението не са приятни - за мен здравно осигуряване в друга страна. Така поне останалите ми близки ще имат шанс за по-адекватни здравни грижи и за по-дълъг живот.
Препоръки? Лекарите да мислят комплексно, да са по-любопитни, да мислят няколко крачки напред. Особено при онкоболните. А в центъра на реформата да е пациентът, с цялостна грижа и превенция.
Детайлната информация е важна и по други причина - диагностицирането и превенцията, които в нашата система куцат или липсват. Важна е, защото ако си информиран, можеш сам да предвидиш, да се насочиш и да потърсиш лечение. Което всъщност се налага на пациента да прави.
Той е човек, и е гражданин. И да, Москов е прав за сливането на онкологичните центрове с болниците. Но за система, която гълта толкова пари и не предлага здравеопазване, доплащането е под въпрос.
Ако четат лекари този текст, докато го отричат, нека да се замислят. Това е опитът на пациент на най-добрите болници в България и от лечебно заведение в областен център. Всичко написано е истина.
