Най-непотребният боклук по кофите. По този начин ще ви отговори всеки клошар, когато го питате какво са за него старите снимки. Избледнели, окъсани, черно-бели или с ония криви цветове, които само съветската фотографска промишленост може да произведе. С лица, места, събития, маси, къщи, гори, баби, дядовци, майки, бащи, бебета. Които вече ги няма.
Парчета реалност, уловена за 1/125 от секундата от някой друг. Даже и да е било твоето предишно Аз.
Всичко това изчезва с огромна скорост. Бебето, станало междувременно старец, умира, идват майстори, изтърбушват старата покъщнина и животите, отпечатани върху фотохартия „Фохар", тръгват неспасяемо към сметището. Заедно със старите скъсани чорапи... или незначещите нищо документи на отдавна фалиралата фабрика. Един ден търсим и намираме "0 резултата" от споделеното ни черно-бяло минало.
А се обръщаме назад все по-често. Затрупани от тагове, селфита, камери в очила, часовници и гащи, насочваме поглед към годините, в които хората са се обличали официално, „като за снимка".
С 5 години разлика два проекта си пробиват път към визуалната история на България. Единият е изцяло на доброволчески принцип и се захранва от оцелелите албуми на нашите баби и дядовци. Другият се гмурка в дълбокия прахоляк на държавните архиви и изравя от там това, което някога е било достатъчно важно, за да се заснеме и заведе под номерче в папка.
Истинската история
„Снимките от личните архиви са всъщност истинската история, останалото са само дати и събития. Но животът на обикновения човек е тази тъкан, която изгражда света на отминалите пластове поколения, а фотографиите им са като нишките, вплетени в основата на това, което сме ние днес", казва Пейо Колев, създател на проекта „Изгубената България", където има близо 5700 стари снимки - намерени и сканирани от множество потребители и търпеливо описани и качени от него и негов приятел.
Признава, че в началото начинанието е било по-скоро „необходимост от лично естество", но в един момент буквално го обсебило.
В началото интересът му бил предимно към фотографиите на известни личности и събития, по-късно това се променило: „Да се занимаваш с визуална история е като пъзел, всичко е свързано, с тая разлика, че никога няма да го наредиш. Но пък удоволствието от играта никога не свършва. Нещо много по-важно обаче, се случи с мен, когато си дадох сметка, че вкъщи съжителствам с лицата на хиляди покойници, запечатани завинаги в един безвъзвратно отминал миг - смирението".
Колев посочва, че у нас все още историята е повод за разногласия и всеки е убеден, че мнението му е единственото правилно. „Аз самият бях такъв - сигурен, убеден и дори краен понякога. Днес вече не съм същият човек, зная че всеки носи своята борба в себе си и не бих могъл да съдя никого. Това дължа на хората от фотографиите, с чиито потомци се срещам и контактувам - някои от тях, вече и много близки приятели".
Образът казва всичко
Как влияят „възкръсналите" стари снимки на представите ни за живота от преди 40, 50 или 150 години? „Най-малкото ще ги направят по-картинни и по-пъстри. Аз мисля, че живеем в един период, в който образът почти изцяло е заместил писменото слово - всичко е образи, икони и по-малко текст. Ние в архива имаме предимно писмен текст, който хората по-рядко имат време да четат. Заради това си мисля, че беше хубаво да преподредим нашия фотоархив", смята доц. д-р Мартин Иванов.
Бившият вече директор на Държавна агенция „Архиви" я ръководи по времето, когато е свършена голяма част от работата по може би най-амбициозния й проект до момента - представеният наскоро ФотоАрхив.bg, където има 40 000 снимки. Най-старите фотографии са от средата на XIX век, а най-новите - от преди 4 години.
"Един подобен проект иска поне едногодишна подготовка, трябваше да бъдат подбрани 40 000 фотографии от цялата страна, да стандартизираме начина на подбора. Имаше големи проблеми, тъй като в архива никога не е било работено целенасочено с фотографските ни колекции. Има разпръснати снимки по различни фондове и често дори ние на знаем кои са хората на снимките", разказва Иванов. След сканирането, описанията и метаданните са проверявани кадър по кадър.
Резултатът явно си струва - в държавната агенция вече получават допълнителна информация за снимките от потребители.
Научихме ли се да пазим?
Прави впечатление, че огромна част от снимките във ФотоАрхив.bg, правени по времето на социализма, са протоколни и, в този смисъл, малко скучни. За това си има обяснение - те са почти единствено от два фонда: на Държавно предприятие „Българска фотография" (което е имало поделения в цялата страна) и от архива на в."Вечерни новини".
Заснетото за целите на десетки други национални и регионални издания преди 1989 г., а и след нея е почти изцяло загубено. За последното свидетелства и ветеранът-фоторепортер Георги Георгиев - Джони, който едвам спасил своите негативи, когато някой решил да изхвърли архива на в."Кооперативно село".
„Проблемът не е толкова в държавата, проблемът е, че ние нямаме навика да ги пазим. Ако има съзнание, че това са ценни и важни неща, никой не би ги изхвърлил на боклука - най-малкото щеше да ги продаде на някого. Тези неща все още не се възприемат като стойностни и не знам кога това ще стане", откровен е доц. д-р Иванов.
"Една част от кампанията в и около сайта трябваше да бъде хората да бъдат насърчавани да споделят свои снимки и, като ги споделят, да получават най-малкото грамота или благодарствено писмо", обяснява той. Към момента, ФотоАрхив.bg още не предлага възможност за активно участие на потребителите, но от държавната агенция уверяват, че скоро ще могат да се добавят изображения, коментари, разпознаване на места и лица и т.н.
„Не мога да си спомня колко пъти съм ровил в кофите за боклук. Толкова неща съм спасил, че нямам място вече", казва Пейо Колев и допълва, че е доволен, че покрай непрекъснатия си усилен труд по „Изгубената България" е успял да запали доста хора за това да погледнат по друг начин на визуалната история, разхвърляна в краката им.
Какво ще научат за нас?
Днес живеем в свят, направен от снимки, качени в социални мрежи, на смартфони и къде ли още не. Само от дома до работата, неусетно минаваме през дузина обективи - по два пъти на ден. Кадрите са толкова много, че в един момент спираме да обръщаме внимание на 99% от тях. Няма даже и да забележим, ако изчезнат. А те са само файлове, даже няма и шанс да ги спаси някой художник, минал покрай кофата за смет.
Пейо Колев отправя ясно предупреждение: Facebook идва и си отива, не бива да се разчита на платформи като него или Wikipedia, за да запазим собствената си история.
„Някога фотографията е била не така достъпна, както днес. Именно затова е толкова по-ценна. Не бива да се забравя, че в повечето случаи фотографията е служела да отбелязва паметни събития в живота на хората. Сега не е така. Никой не си слага специално новите дрехи за снимка, всеки има фотоапарат в телефона си. Фотографията от миналото не е само история, тя вече е изкуство - не може да бъде повторена, като шедьовър е", казва създателят на „Изгубената България".
Събирането на тези шедьоври - нови или стари, е тежък труд. „До този момент нито една държавна институция не ме е потърсила с цел подпомагане, нито в посока опит. Кандидатствал съм по различни програми, но не се класирах защото нямам никакви връзки", казва Колев. Той все пак се надява на сътрудничество с институциите отвъд това да му искат снимки - по възможност, безплатно.
Какво предстои?
След уволнението си от Държавна агенция „Архиви", доц. д-р Иванов започна работа в президентството. Въпреки рокадата, той смята, че новото ръководство има амбицията да продължи да развива сайта. Иванов в момента се опитва да убеди официалния фотограф на държавния глава да предостави свои снимки на архива.
За Пейо Колев „Изгубената България" е затворена страница - на нейно място ще се появи нов по-голям проект. Той ще представлява функционален онлайн архив с по-голям екип. В него ще бъде заложена и възможност да се печелят пари от самите донори на съдържание.
„Разбира се, естетиката и качеството ще бъдат на същото високо ниво, а функционалността на много по-високо и актуално. Тази дейност може и да не е печеливша, но в никакъв случай не би могла да бъде губеща, да не говорим, че е обществено необходима и би трябвало да се стимулира като държавна политика".
Можем само да пожелаем успех. Защото този, който забрави историята си (или я хвърли на боклука), е обречен да я повтори - и с доброто, и с лошото.