Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Време е да убием социалната държава*

Водещите икономики в Европа също преминават през доста фундаментално преразглеждане на следвоенната философия, която приемаше държавата като несъмнен източник на блага и всепроникваща социална справедливост Снимка: БГНЕС
Водещите икономики в Европа също преминават през доста фундаментално преразглеждане на следвоенната философия, която приемаше държавата като несъмнен източник на блага и всепроникваща социална справедливост

Изглежда само един интересен политически аргумент е останал в западните демокрации: Колко "голяма" трябва да бъде намесата на държавата - и какви са правилните граници на нейните отговорности? Колкото и абстрактно да звучи, тези въпроси имат поразително въздействие върху ежедневния живот - и навиците при гласуване - на хората в най-развитите страни на света.

В САЩ обмисленият отговор на електората унизи президента и привлече изключително голям брой нови последователи - за които най-привлекателното беше ненавистта към властта на държавата - в най-мощната законодателна власт в историята. Пример - изборите на 2 ноември.

Във Великобритания това се превърна в доминиращата тема (всъщност дори в причините за съществуване) на коалиция между лявоцентристка и дясноцентристка партия, които успяха да постигнат забележително ниво на съгласие по нуждата от намаляване - или поне изчерпателно разглеждане - на ролята на държавната интервенция във всички области на социалния живот.

Фундаментално преразглеждане

Водещите икономики в Европа също преминават през доста фундаментално преразглеждане на следвоенната философия, която приемаше държавата като несъмнен източник на блага и всепроникваща социална справедливост. И тази масирана преоценка на ролята на правителството не се случва само заради икономическата криза и плашещите нива на държавен дълг, които предизвика.

Правителствата на тези държави, които някога бяха най-богатите в света, може и да са фалирали, но днешната им реакция е интересна... Планът не е отново да забогатеят достатъчно, за да правят всички неща, които досега са правили - а да преосмислят цялата си дейност, така че правителството никога повече да не се оказва дотолкова разточително разпростряло се навсякъде.

От тази страна на Атлантическия океан вече е напълно осъзнато, че социалдемократическият проект сам по себе си е нестабилен: той е излязъл твърде много извън принципите, на база които е възникнал. Последиците от това са не само финансово неизгодни, но като цяло и вредни за националния живот и характер.

САЩ, странно, се движат с поне 10 години закъснение в този процес, като избраха правителство, което  заложи на социалдемократическия експеримент. При това точно в този момент, когато западноевропейските му създатели се отчайваха от него - и отчаяно се опитваха да намерят политически приемливи начини да намалят действието му.

За разлика от идеологическите андроиди

Американският народ - създаден от доста различен материал и имащ исторически корени, които го правят недоверчив към правителството във всякаква негова форма, незабавно отхвърли цялата идея.

Но и във Великобритания сред истинските хора (за разлика от идеологическите андроиди) има общо усещане, че правителствата - дори когато са избрани на база масово избирателно право - стават ирелевантни и неконтролируеми, и че нещо от абсолютна необходимост за човешкото достойнство и потенциал е изложено на заплаха от тяхната арогантна намеса.

Така че поколение след срива на тоталитарния социализъм, неговата демократична форма най-накрая също се срива. И, колкото и да е странно, това може да стане по-бавно, отколкото се случи с неговия предшественик. Едното от достойнствата на тоталитарните правителства е, че те могат да бъдат повалени с един-единствен удар: или чрез насилствен преврат, или - както беше в случая със съветския комунизъм, като тяхното население просто се измъкне изпод крака, който е стъпил върху им.

Но социалдемокрацията има предполагаемата легитимност на съгласието на електорат, който е упражнил свободен политически избор.

Кой ще посегне на социалната държава

Всъщност, естествено, този избор е бил почти изцяло изопачен: консенсусната политика на следвоенна Европа, и със сигурност на ЕС, е направила почти невъзможно гласуването срещу базовите принципи на социалдемокрацията. Дори тачъризмът - който беше толкова близо до отхвърлянето на следвоенното съглашение - никога не се осмели да посегне на фундаменталните структури на социалната държава, или дори да спре нейната експанзия.

Но сега, когато всички (с изключение на идеологическите андроиди) сме стигнали до почти същия извод, какво да бъде направено? Как е възможно механизмите, които въвличат правителството в почти всеки аспект от личните и обществени дейности, да бъдат изключени?

И как население, което вероятно въпреки здравата си преценка, е станало зависимо от държавата, да получи възможността да си върне това, което би трябвало да бъдат негови полагаеми по право свободи и отговорности?

Реториката е лесна и привлекателна, реалното разчленяване на чудовището обаче е крайно болезнено и травматично. Чувствителността на местните хора варира: във Франция те излизат на улиците и замерват полицията, когато им бъде заявено, че ще се наложи да се пенсионират на 62 години, вместо на 60 (както и в България - бел.р.)

Във Великобритания има лобисти, които ще защитават системата за подкрепа на жилищното настаняване, която позволява хора, които никога не са работили, да живеят в условия, предвидени за милионери. Така че какви са минималните изисквания на новия социален договор, който правителството трябва да предложи на хората, ако иска да се измъкне от абсурдната дилема да отговаря за всичко, когато едва ли е в състояние да върши добре каквото и да е?

Повече контрол и морална отговорност

Ако от обикновените граждани се очаква да си върнат повече контрол и морална отговорност, то някои крайно базови неща ще трябва да бъдат сложени на масата. Първо, трябва да им бъде позволено да задържат доста повече от това, което печелят. Понижаването на данъците не може да бъде неясно формулирано намерение - или почти неизпълнима надежда.

Свободен частен живот - и ограничения за имигранти

Това е условие, без което не може - sine qua non - на по-разчитащ на себе си, независим, морално свободен частен живот. (И - противно на аргумента на политическите андроиди - по-ниските данъци не влизат в конфликт с намаляването на дефицита: всъщност по-ниските данъчни ставки ще увеличат растежа и приходите в хазната.)

Второ, местното население не трябва да бъде принуждавано да се конкурира с неограничения внос на евтина работна ръка. Ако работещите трябва да се борят за оцеляването си и да издържат семействата си без помощ от държавата, те не могат да бъдат подбивани като цена на труда си от имигранти, които често, макар и не винаги, нямат хора, за които да се грижат, или постоянни задължения към страната, в която пребивават.

Неконтролируемото движение на хората по света е проблематично за социалните държави - които могат да спрат да ги подкрепят. Но може да създаде дори още по-драстични трудности за страна, където държавата намалява постепенно намесата си. Комбинацията от намалена социална грижа и неограничена миграция би могла да доведе до страховити последици, на които никой отговорен човек не би желал да става свидетел.

И накрая, правителството трябва да ни направи честно предложение. Реториката трябва да бъде превърната в систематична програма, която връща моралните инстинкти на обикновените хора в стартовата им точка.

Но освен това тръгва към излагането на реализуема идея какво би било да се живее в тази нова система - която ясно декларира, че колкото може да бъде спечелено от това, толкова може и да бъде изгубено.

Да минем отвъд заплахите и неясните надежди: дайте ни ясна картина накъде отива всичко това - и какво се очаква от нас.

*Заглавието е на редакцията.

 

Най-четените