Случайно забелязвам капка засъхнала кръв по стената до ринга. Тениската и бельото ми са напълно мокри. Ръцете ми пулсират. Сърцето ми помпа гореща кръв. Цялото ми лице е червено. Дишам учестено и се гледам в огледалото, и броя - ляв прав, стъпка, ляв прав, стъпка, ляв прав, стъпка...
Ядосвам се, че не ми стига въздухът, че собственото ми тяло ме предава, когато искам да продължавам с часове още. Лявата ми ключица боли тъпо и отмаляло. Радвам се, че днес координацията на краката ми е по-добра от вчера. Продължавам да броя.
Не мисля за нищо друго, освен движенията си сега. Чувам как треньорката крещи зад мен на другите да се бият. Нямам въздух вече, болят ме раменете, но не искам да спирам. Знам, че мога още. Не съм лигла. В този момент не помня защо исках да тренирам бокс, но в момента няма и значение. Спирам и гледам като опиянена как се бият в ринга, опитвам се да запаметя всяко движение на краката, начина, по който се движат ръцете им, как приклякват, как в погледа им личи какво ще направят, как се движат в синхрон, как се пазят от противника.
Треньорката ми каза, че има два типа боксьори: такива, които искат да ходят на състезания, да спортуват, да тренират бокс и такива, които искат да се бият.
Боксът е въпрос на бой, рани и излекуване, начало и край, не само физически, но и психически, психологически, духовно. Той е въпрос на талант и сърце и потребността и от двете. Боксът е да вярваш в себе си и другите. Да поемаш рискове и да се осмеляваш да предприемаш стъпки. Боксът е за правото на втори шанс. Боксът е усещане.
За да повярваш и да почувстваш бокса, да се смееш от радост и да си щастлив, докато обикаляш на пръсти със свити колене около противника си, трябва да разбереш какво е боксът. Боксът не е уличен бой, не разчита на естествените ти инстинкти и на животинската ти същност. Желанието да удариш опонента си винаги е овладявано от основното правило да се защитиш преди всичко.
Боксът е парадокс. За да накараш противника да пристъпи по-близо към теб, трябва да се отдалечиш. За да избегнеш атаката, трябва да се засилиш към нея. В "Момиче за милион долара" Морган Фрийман обяснява механизма на нокаута - няма значение колко е голямо сърцето на боксьора, защото когато го ударят силно в лицето и главата му се завърти, той ще падне. И ще остане долу, докато разумът в главата му проговори отново. Цялото ти тяло, нервната ти система е алармирана и подготвена да те защитава, по същия начин, както тялото на противника.
Доскоро вярвах, че боксът е силов спорт, агресивен катализатор на мъжка пот, кръв, животински рев, ускорен пулс и бързи движения. В Банско спрях да вярвам в това. Или по-скоро махнах "мъжка" от убеждението си. Момичета с дълги коси, с пълни розови устни, снежнобели хубави кожи, красиви нокти, нежни момичета, женствени момичета, които слагат ръкавиците и се бият жестоко. Врабецът, 43-килограмова боксьорка, нисичка и слабичка, крехка на пръв поглед, чупи носа на 70-килограмов мъж на състезание.
В бокса има повече секс, отколкото в който и да е друг спорт, освен в кикбокса. Начинът, по който се движи тялото ти, как следиш с поглед противника, как пазиш тялото си, как следваш ритъма на боя - всичко това прави жената още по-чувствена, по-силна, по-независима и по-желана.
Боксът е за всеки. За момичетата с дългите руси коси, грим и пълни розови устни, мъже с големи бицепси, буч лесбийки, които познавам оттук и оттам, малко и много едри жени и мъже... В залата няма значение колко тежиш, с какъв семеен статус си, какво работиш и дали имаш приятели.
Всеки си има своята съдба в залата, но чуваш само ритмично вдишване и издишване на много дробове, плясъкът от ударът по лапите, глухото бумкане по чувала, гласът на треньора и подвикванията на двамата играчи в ринга. Треньорката крещеше на двете момичета в ринга, че болка по време на играта няма. Болката ще дойде после.
Пет дни с боксьорския екип на клуб "Бастет", един следобяд с "Момиче за милион долара", внимателно критично оглеждане на голото ми тяло в огледалото и спортните обувки са вече в сака. Обещах да публикувам на блога си първата бойна рана.
Още не ми дават да се бия, но още след втората тренировка видях първата кръв, макар и не от бойна рана. Палците на краката ми са толкова подбити и разранени, защото спирам само когато треньорката ми каже да почина, че след първата тренировка не обърнах сериозно внимание.
След втората се почувствах удовлетворена, когато видях кръвта по чорапите и раните по палците. Аз не съм лигла. Сложих лепенки и днес отивам пак в залата. (По време на тренировката не усещам нищо. Заболя ме зверски, когато влязох под душа и раните се намокриха.)
Вече не съм сигурна защо започнах, кое надделя и ме накара да отида в залата. По-важното е, че знам, че не искам да спирам...
*Заглавието е на редакцията.
