Форумен кибритлия си е нашенецът и това си е. Последният изпепеляващ пожар на лесно запалимата критика лумна покрай злощастната визита на Андреа и Валери Божинов в столичното 138-мо училище. Естествено, както си му е редът, покрай сухото изгоря и суровото.
Тези двамата носят дамгата на културно отлъчени и следователно - нямат място сред първокласниците. Някъде по-встрани остана фактът, че певицата всъщност замествала приятеля си. А нали Кубрат Пулев в момента е най-актуалната ни обща проява на национална гордост, неговото присъствие в класната стая щеше да е съвсем в реда на нещата.
Валери пък (чийто интелектуален багаж е сравним с този на първолак) изпорти надеждите ни и вместо да продължи пътя си на футболен вундеркинд, с чиито постижения да се тупаме в гърдите, съвсем себично се отдаде на елементарни удоволствията и ни излъга. Така че и срещу него е лесно да настръхнем. Далеч по-приемлив щеше да е Тошко Неделев.
Та фолк певица и провален ритнитопковец будят обществено отхвърляне, но боксьор-патриот и млада футболна надежда едва ли щяха да възбудят чак такава дискусия, макар да става дума формално за едно и също. Ето как никой не обърна внимание на любопитната подробност, че звездните посещения всъщност са част от дарение на изданието на вестник Стандарт „100 причини да се гордеем, че сме българи".
Тънка червена линия
Какъв убийствен комплекс за малоценност дъха от подобно уж просветителско заглавие. Тежко на нация, която изброява причините да се чувстваш комфортно, че й принадлежиш - и е принудена да бори центробежните сили на несигурността с помощта на постиженията на отделни нейни представители, не на общността като цяло.
Не ни разбирайте погрешно, и ние се разтапяме от кеф, когато някои нашенец отвее конкуренцията, но това първично чувство е нож с две остриета. Свикнеш ли да грееш в нечия отразена светлина, само на една крачка е отказът да споделяш отразения провал, т.е. срама, че принадлежиш към общността.
И Божинов прекрасно илюстрира този ефект след бурното неодобрение към него; спортистът вече не е повод за гордост, ние държим да се дистанцираме от него и пропадането му. Той дразни себеусещането ни, не го ласкае. Вие му се подиграваме, защото не желаем да се асоциираме с него; по-скоро е сред стоте причини да се срамуваме, че сме българи.
А тръгнем ли по тази спирала, нещата стават ужасяващи.
Ние вече сме тръгнали натам
На това се дължи отчуждението ни и липсата на единство - твърде много изкуствени поводи за обща радост са ни пробутвали, а никой не знае кои от тях и кога ще сменят полюса си пред очите ни. Рискът за самочувствието ни е огромен и ние сме изживявали последствията неведнъж.
Странно е тогава как лековато подвеждаме и децата си по същия път - да се гордеят със зрелищното, показното, лъскавото, само защото носи национален печат. Така ги обричаме на тягостно чувство на неудобство, когато един ден открият, колко лишено от смисъл е това. Ако не но го открият, значи успешно сме ги предали на морето на посредствеността, където успехът блести измамно и лъскаво, а известността е само плод на медийна транслация.
В този смисъл сме безкрайно щастливи, че Кубрат беше зает и дойде Андреа. Дваж по-благодарни сме на гения, който изпрати Божинов в школото. Този урок е много по-ценен, той показва, че причините да се гордеем, че сме българи, са поразително близки до онези, които могат да ни накарат да прикриваме лицето си от срам.
Ние обаче не сме отговорни за провалите на другите, както не сме и част от успехите им, нищо че сме от една националност. Всеки отговаря единствено за себе си и само тогава можем да сме едно цяло. Ето това задължително трябва да бъде преподадено на учениците - нагледните примери като тези в 138-мо са само допълнение.
