Спомням си едно време в махалата хлапетата имахме един лаф, който пробутвахме винаги, когато се фукахме с нещо, което не съответстваше на възрастта ни. Казвахме: "Аз, като бях малко по-голям".
И после, каквото и да закачиш след това встъпление, беше освободено от съмнения, даваше простор на фантазията да се представиш такъв, какъвто би искал да си. Това особено отскачане напред във времето верифицираше в детските ни мисли действия, които нямаше как да са реални, но това не ги правеше невъзможни.
Просто разказът за тях предшестваше случването им. За каквото и да говорехме, в очите ни то не беше абстракция, а само свидетелство, че порастването не е линеен процес и няма нищо странно да си бил по-голям, а после отново да станеш по-малък и само да пазиш спомен за това в очакване на новия ти растеж.
Децата интуитивно формулират мъдрости и понякога само спорадичните ретроспекции напомнят за тях. Без съмнение, ние сме общество със забавен растеж. Дали щитовидната ни жлеза беше увредена безвъзвратно от Чернобил или хипофизата ни по рождение е потънала твърде дълбоко в "турското седло" на генетичното покорство, не е ясно, но симптомите са налице.
Караме някакъв безкраен пубертет, наречен "преход" и продължаваме да сме дребни и хормонално неуравновесени. Точно както е с тийнейджърите, ние не можем да решим деца ли сме още, с постоянна нужда някои да се грижи за нас, да носи нашата отговорност, или сме възрастни, които сами могат да взимат решенията си.
Това ни прави неуверени и ни лашка в крайни състояния - от меланхолична апатия, която ни поставя на дъното на щастливите класации до патриотарски бабаитлък, че от нас по-важни няма и останалите са длъжни да го отчитат.
Изпадаме в паника от кризите, повтаряме непрекъснато едни и същи грешки; като всеки пубер сме абстрактно недоволни и постоянно кисели, но от друга страна продължаваме да търсим закрилата на Държавния Батко, който ни набива в главата, че без него сме загубени. Влече ни лъскавото, мързи ни да мислим. Гласът на социума мутира, но тялото му е още като на седмокласник.
И все пак, като погледнем назад в проточилото се израстване, има момент, в който бяхме по-големи. През зимата на 1997-а ние бяхме повярвали, че вече сме зрели, че гласът ни има нужната сила, а гневът ни може да държи на разстояние всеки, който се опитва да ни се подиграва.
Това беше ключовият момент в обществения ни пубертет. В хапещия десетоянуарски студ ние бяхме избрали да сме възрастни и макар все още да имахме акне от социализма, бяхме големи; по-големи, макар и малко.Днес ще се намерят достатъчно мъдри батковци, куп загрижени чичковци с агентурни псевдоними, които да ни обяснят колко сериозно грешим.
Как онази зима не е нищо повече от безсмислен хлапашки бунт, дирижирана акция, в която сме били марионетки, но ние с вас знаем истината. Тогава бяхме други. И макар развитието ни да не е линейно и сега да сме се върнали назад, ние спокойно можем да разкажем за онези събития с встъплението "когато бяхме малко по-големи". И да се надяваме, точно както при децата, че идеята за зрялост, спомена за нея, може да ни отведе един ден до реалното порастване.
