През януари миналата година Дейвид Бонд си събира една раница, целува бременната си жена Кейти и бебето Айви, качва се в своята "Тойота Приус" и заминава от къщи. Никой не знае къде отива - дори самият той. Единственото, в което е сигурен, е следното: "Смятам да оставя живота си зад себе си и да изчезна".
38-годишният Бонд, завършил Оксфорд, със солидна, макар и не твърде впечатляваща кариера в медиите, не е типичният беглец. За Кейти, която остава сама с бебе, изчезването му не би могло да бъде в по-неподходящ момент: "Трябваше да жонглирам между грижата за детето и работата, а бях бременна в осмия месец."
Бонд може би никога не би помислил за бягство, ако не бе получил няколко месеца по-рано писмо, съобщаващо му, че дъщеря му е сред 25-те милиона британци, чиито данни са били изгубени от социалните служби на Обединеното кралство, заедно с банкова и друга лична информация.
Той "се вманиачил", спомня си Кейти, от мисълта колко информация за него и семейството му вече е достъпна. Докато проучвал това, открил, че Великобритания, някога бастион на свободата и гражданските свободи, вече е едно от обществата с най-комплексни системи за шпионаж в света, попадащо на трето място след Русия и Китай. Средностатистическият възрастен британец вече е регистриран в повече от 700 бази данни и многократно всеки ден попада в кадъра на близо пет милиона камери за наблюдение. Все по-следени, гражданите се превръщат в заподозрени. Бонд открил, че в радиус от 90 метра от къщата му има не по-малко от 200 камери.
Преди да започне бягството си, той прави 80 официални искания до властите и търговски организации за информацията, с която те разполагат за него. И трупа отговорите им на пода, ужасен от нивото на подробности. Притежателите на базите данни знаят кои са неговите приятели, кои сайтове е разглеждал, къде е карал колата си. Една търговска организация била в състояние дори да го информира, че в определен ден през ноември 2006 г. е "звучал като ядосан". Повече, отколкото той самият знаел.
Много хора смятат, че ако нямаш нищо за криене, няма защо да се боиш от всичкото това проучване. Но ако устояваш на изкушението да си бъркаш в носа в присъствието на други или да затваряш вратата, когато отиваш до тоалетната, ти си борец за защита на личното пространство. "Когато осъзнаеш, че целият ти живот е под наблюдение," казва депутатът от партията на консерваторите Дейвид Дейвис, "това е потискащо."
А какво става, ако информацията за нас е погрешна? Бонд открива, че британската служба за контрол на транспорта все още пази запис за негово младежко нарушение при шофиране, което би трябвало да е заличено преди години. Той го развял мрачно пред нищо неразбиращата си дъщеря: "Това са записите как татко ти е карал пиян". По-лош бил случаят с жена, която той срещнал, погрешно идентифицирана от Бюрото по престъпленията като осъдена за кражби от магазини, на която й била нужна цяла година, за да докаже невинността си. Или на мъжа, който след като някой откраднал информацията от кредитната му карта и я използвал на порносайт, бил арестуван, а после уволнен без предизвестие; когато Бонд се срещнал с него, той още не бил в състояние да изчисти имиджа си.
Колкото повече се вманиачавал Бонд, толкова повече започвала да се дразни Кейти. Те се карали за попълването на формуляр за детските ясли за Айви. "Могат да използват тази информация за дявол знае какво!", крещял Бонд. "Мислех си, за Бога, никой друг не се притеснява за това", спомня си Кейти. "Защо за нас да е проблем?" Тя се опитала да го успокои: "Няма проблем. Те няма да правят нищо нередно с нашите данни. Ако някакво по-откачено правителство дойде на власт, можем да се откажем." Той обаче не бил убеден.
В дните след изчезването му Кейти понякога се чувала с него, като той използвал предплатени телефонни карти, които купувал специално за целта. Но не съобщавал къде се намира, тъй като бил следен от детективи. Това, което той не знаел, било че Кейти също била под наблюдение. Надявайки се да използват нея, за да открият него, детективите прескочили през стената на градината, за да поставят проследяващо устройство в колата й.
Също така те пресметнали кога се очаква тя да роди и се обадили в болницата, преструвайки се, че са мъжа й, за да получат подробности за уговорените й посещения там.
Оказало се, че Бонд е напуснал страната, пътувайки до континента с влака "Евростар". Разследващите предположили, че той може да направи нещо подобно и се представили за Бонд по телефона пред компании за корабни, влакови и самолетни превози, които биха могли да имат резервации на негово име. Но го пропуснали, тъй като той запазил билета си чрез кредитната карта на приятел - и променил името на пътника в последния момент.
В Белгия Бонд срещнал човек, който заснел срещата им и качил филма онлайн. Скоро след това детективите го открили: те знаели, че Бонд е в Белгия.
След това заминал за Германия. При всяка възможност плащал в кеш, избягвал банкоматите и теглел пари само мигове преди заминаването. Ако смятал, че е следен, слизал от влака.
След като се срещнал с познати в Германия, той се върнал във Великобритания с кораб. Скоро след това получил съобщение на своя BlackBerry от детективите, съобщаващи му, че знаят, че той е бил в Белгия и Германия. Те го предизвиквали, надявайки се той да отговори, така че да могат да проследят пътя на неговата електронна поща. Направили това няколко пъти, като изпращали съобщения, които изглеждали сякаш са от най-близките му приятели. Съобщенията го докарали до студена пот, но той не отговорил.
В Кент Бонд отишъл в дома на баща си. Умората започвала да му се отразява. Той се настанил в старата си спалня, като разглобил на части всичките си вещи, да не би те да съдържат някакъв вид подслушвателно устройство. На следващата сутрин на вратата се почукало. Бонд казал на баща си да задържи вниманието на хората достатъчно дълго с разговори, така че той да има време да скочи през прозореца и да прескочи през задната стена на оградата. Отишъл при приятели, взел на заем кола и заминал за Уелс да се крие в горите, където постепенно ставал все по-параноичен.
Към този момент, Бонд стабилно започвал да психясва, изглеждайки повече от всякога като Кевин Спейси, играещ ролята на побъркан. Неспособен да спи от страх от детективите и болезнено сам, той говори пред ръчната си камера в мрака: "Мамка му, наистина психясвам... Ако не се върна, обичам те, Кейти."
След това тя се обадила и му казала, че има проблем с бременността й. Нищо особено сериозно, но тя имала нужда той да дойде при нея в болницата. Така че той се върнал в Лондон, регистрирал се в евтин хотел и на следващия ден, избягвайки главния вход, се промъкнал в болницата. Когато открил Кейти в клиниката, и двамата преливали от радост.
Те обаче не предположили, че детективите знаят ангажиментите на Кейти за престой в болницата - и със сигурност не подозирали, че една от другите двойки в чакалнята е била специално поставена там. Бонд си спомня как ги забелязал: "Помислих си: "Тя не изглежда особено бременна. Надявам се да няма някакви проблеми с детето си."
Информирани от колегите си, детективите Мий и Гаулит очаквали Бонд пред болницата. Той се укривал от 18 дни.
Веднага след това Бонд развил нещо, което той нарича "странна психическа нестабилност". Той обвинил добрия си приятел Джоунс, че е съдействал на детективите. "Станах дребнав, започнах да се държа по начин, по който никога дотогава не съм се държал." На следващия ден на обсъждането на резултатите от разследването, Бонд имал затруднения с това да се намира в близост до детективите. "Все още се чувствах в една роля, която изпитваше гняв към тях. Те изглеждаха самодоволни, щастливи, че са се добрали до човека, а аз бях идиотът, който беше изгубил."
Той бил ужасен, като научил колко много знаели за него според натрупаното на стената на офиса им. "Имаше огромни щипки, придържащи заедно различни части от живота ми - майка ми, баща ми, училище и така нататък. Все очевидни неща, но като цяло беше повече от сума от отделните части. Най-странното от всичко бяха снимките на майка ми, които са намерили в една църква. Докараха ме до паника. Направо исках да изляза от стаята."
Докато бягал, Бонд подлудявал от мисълта, че най-добрият начин да избегне детективите, е да прави последното, което те биха очаквали от него да стори - което също така означавало последното, което той самият би очаквал. Той обикалял и обмислял идеите, които му хрумват - без значение колко необичайни са те - и се налагало да ги отхвърля, защото човекът, който ги бил измислил, бил той самият. И му било много неприятно да го признае, но наистина бил планирал пътуване до Юра.
Излизайки от офиса на детективите, Бонд описва чувствата си по начин, който дава някаква представа какви страсти са бушували в него. Той нарича това дигитално изнасилване.
Във филма детективът Гаулит демонстрира колко лесно е било да се представя за Бонд и да получава информация за ангажиментите на Кейти преди раждането. За Кейти това напълно преобръща предишното й усещане за спокойствие. "Бях малко изплашена от това, че от здравната каса са дали информация за нашите болнични ангажименти", казва тя. "Знам вече какво имаше предвид Дейвид, когато говореше за цифрово изнасилване."
В крайна сметка Дейвид Бонд заключава, че не е достатъчно да виним политиците или корпорациите. "Всички ние сме донякъде виновни. Няма злодеи, зли гении в Уайтхол, които да си играят с нас." Той прави многозначителна пауза. "Или поне се надявам да няма."
