Аз, имигрант-дезертьор от поколението дезертьори*...

Аз, която ценя интуицията повече от разсъдъка, се вбесявам от предразсъдъци. Предразсъдъците би трябвало да са братовчеди на интуицията. Все пак населяват неразумни, предсловесни пещери. Да, пещери.

Оттам са се зародили предразсъдъците. От многомилионната скална тъмнина, в която те са интуитивното, наследено знание за оцеляване. И от факла, предразсъдъците се превръщат в запалителна бомба, когато вървят с талантливо перо, което ще ги шербетира добре, ще им сложи малко шоколадови пръчици и ще ги поднесе със сок, за да ти избухнат в лицето. Още повече, когато това се случва във вестник.

Вестниците, както знаем, освен че съобщават новини, са и идеологически платформи. Иво Христов във вестник "Сега" публикува един популистки текст, в който генерализира своя 20-годишен опит на живот в отворена икономическа система.

Имам подозрение, че е модерно в България човек да се мисли като част от "поколение", още повече като мегафон на поколението си. Поколението на 40-годишните, според него, се е провалило драматично, защото е съставено от конформисти, които мразят революции, и се спасява поединично в имиграция, че чак "дезертират" по услужливо нагодената теза на Ортега-и-Гасет - теоретична клада в полза на автора на текста.

Самият Ортега-и-Гасет се е спасил от гражданската война в имиграция, така че не съм сигурна, че ако беше жив, великият философ, но и верен политик на своята аристократическа кауза, би се съгласил с есето на Иво Христов.

Преди да напусна България, получавах странни усещания. Стисках силно очи и не помня сънувах ли или не, но в прозореца на апартамента, в който живеех под наем, се блъскаха десетки ангелобели гълъби.

В рамките на един месец от горните етажи на няколко блока, включително и този в който аз живеех, скочиха няколко млади човека. Вместо да ме разпитва за клиентските ми битовизми, козметичката не преставаше да ми разказва за отчаяните си опити да замине за САЩ.

Все по-често се засичах в един фризьорски салон в центъра на София с проституиращите момичета от съседната оградена със здрав бетонен зид къща-бардак, които бяха винаги с предимство, гледаха като наплашени котки и винаги бързаха. Но и да не бързаха, пак бих им отстъпила реда си, защото очите им и жестовете им, пък и устите им, разказваха истории на отчайваща невроза и жестокост.

На един купон една мафиотска секретарка се косеше, че приятелят й, шефът на фирмата, й плащал малко, а получаваше в пет пъти по-голяма заплата от моята, която ми позволяваше да живея сама, плащайки наем, режийни, дрехи, и т.н.

Познавах хиляда човека, занимавах се с журналистика и пиар, и имах поглед върху множество лични и институционални, видими и задкулисни истории, и всички те звучаха неавтентично. Сякаш някой дърпаше невидими конци и където се случваше нещо - пробив, успех -  беше по благоволение на клики и кръгове - семейни и приятелски, но никога само и единствено благодарение на собствената индивидуалност и инициативност на човека.

Вече бях разбрала, че сини и червени са като сиамски близнаци и борбата между тях е проформа - всеки, който е работил в медия през тези години знае това от първа ръка. Но когато разбрах, че това се случва на всякакво ниво, че има наложени представи за легитимост и нелигитимност на човека, представи, които работят и на най-битово ниво, изпаднах в депресия.

Беше зимата на моето порастване. Беше вцепеняващо. Отрязах си косата. Купих си телевизор. Изгледах три латиноамерикански сериала. Когато се запролети, се появи възможност да замина. Не беше тази, която исках. Но реших, че Америка е добро място да си почина от странната призрачна страна България, от безсмисления шум и влудяващата й вкопченост в материализъм и имитации.

В този момент вече дори не си спомнях имиграцията ми от Бургас в София. Просто знаех, че се задушавам, че не мога да се видя в огледалото на вътрешната ми истина, не мога да се изразя. Кислородът ми беше свършил за 7 години лична независимост.

Имах нужда от по-голям град, от място, където моето семейство и приятелски кръг не ме детерминира, където няма да се учудват, че съм от Бургас, а не говоря меко, няма да трябва да трупам няколко персони около истинската ми, за да отговоря на нечии очаквания, за да имам работа дори.

Битовизми, които биха затлачили и изригващ вулкан, камо ли току-що разцъфналото цвете на моя младежки полет.  През 90-те години България формираше новата си демагогия, новосформираните с измама и бруталност клики и класи, и това беше времето, в което така нареченото от Иво Христов поколение на дезертьорите преживяваше своите 20 до 30 години.

Който си имаше обръчи - остана, който не желаеше да участва в обръчите или си нямаше такива, се опита да напусне, защото обратното би било равно на личен провал и дори глад. Това поколение имаше някакво усещане за достойнство и невероятен инстинкт за симулациите на общественополезна дейност, която всъщност е добре прикрита частно-обогатителна инициатива.

Все пак това поколение израсна с рок, пънк, метал и гръндж, не с чалга. Това поколение преживя травмата да види калта и мръсотията, от която се построи двореца на нова България. По-мирната и упокойна част от него дори участва в строежа със здравите си мишци с помощта и под благосклонния поглед на родителя си.

Както виждам, през последните години дори и конформистите не виждат вече своя конформизъм, емигрирали са в отказ от обективно самовглеждане, лъснали са  собствените си истории и се провиждат като жертви затворени в палатите на садистичен господар.

Но както казва народът - който го е страх от мечки да не ходи в гората. Но какъв избор прави един човек в своето житие зависи само от това колко му стискат неговите обувки и не е почтено и възпитано да не се припознае правото на лична свобода, на свободата да дишаш и да се движеш. Проблемът не е в това, че младите хора искат да видят свят в момент, в който светът е по-отворен и гостоприемен от всякога, в момент, в който непознаването на света е равностойно на самоубийство.

Проблемът е, че съществуват колективи, които имитират демократичен колективен живот, а всъщност биват разяждени от предразсъдъци и предмодерни интуиции за свой и чужд, център и периферия. България тепърва гради своя общностен площад и правилата за ползването му. Тя има много разсъдък и предразсъдък, много прагматизъм, но малко интуиция, малко солидарност, малко равностойни центрове, малко избор.

И накрая, аз, като един истински многогодишен, вътрешен и външен имигрант-дезертьор от поколението на дезертьорите, най-безотговорно заявявам, че истинският ми акт на дезертьорство беше към Бургас, морето и неговите трудови хора, когато бях на 19. Оттогава насам, по неморски столици и мегаполиси само и единствено мимикрирам като един върл хамелеон, като една истинска дъщеря на родината си, за което пледирам за невинност.

*Заглавието е на редакцията. Авторът живее в Сан Антонио, Тексас, САЩ.

#28 delight 17.02.2014 в 15:11:59

кака ли си, бати ли си...? Паяк, ти на антрополог ли се пра'иш? Отговорът е сложен - според зависи. Социалната изолация знаеш ли как зле влия на здравето?

#29 паяка 17.02.2014 в 15:27:12

Дилайт, ами обърквам се, а представяш ли си пък Абигейл как се чувства, дето е съвсем новичка тук.

#30 pepe 17.02.2014 в 18:12:20

Това, което ме смущава /дори плаши/ най-много, е че българите на около 40 години и малко повече, вече се виждат като "минало", изгубено поколение, когато в цял свят това е началото на най-успешните години за много хора.

#31 Abigail 18.02.2014 в 14:55:42

Кокоши трън... Показа точно това, което очаквах. Отново приятен ден

#32 Xaoc 18.02.2014 в 17:04:18

Rowan Много негативизъм лъха от повечето коментари, както и от поредната статия за емигрантите. Нито ги съжалявам, нито им завиждам. Всеки си прави изборите в живота, а който не ги прави - ами да ги прави. Все пак един живот живееш. А за тези, които дрънкат offtopic глупости - вие друга работа нямате ли си?

#35 deowin 19.02.2014 в 00:22:43

Безмерна, макар и неосъзната, е екзистенциалната мъка на човек, който мери големината на един град с броя жители, кадърността на човек с размера на заплатата, и питателността на едно ядене с броя калории.

#40 John Smith 19.02.2014 в 14:17:18

Големината на един град се мери по брой кретени на квадратен метър- София е на първо място в света Ще се убедите в това ми твърдение след изборите

#41 Xaoc 19.02.2014 в 16:41:37

Бодлив розов чехъл, пий си хапчетата, гледай си меките стени и не мисли много - не ти се отдава. И не сядай много пред компютъра, че санитарите пак ше те шибат.

#42 deowin 19.02.2014 в 17:57:33

>ЗАСТРОЕНА ПЛОЩ Което допълнително иде да покаже, че когато си пълен чук, виждаш само гвоздеи, а главата на строителния работник служи не за мислене, а за чукане на пирони. Логично следващият въпрос е защо sim4o изобщо се опитва да прави нещо друго - пироните ли са му свършили?

#43 Борката 19.02.2014 в 19:10:46

Сигурно имаш предвид квадратни мили,а не квадратни километри...

#44 deowin 19.02.2014 в 19:12:11

Папърдак, изобщо ли не ти хрумва, че когато човек като автора на тази статия казва, че му трябва по-голям град, особено пък в контекста на това, което казва, че я задушава в България, то може би няма предвид точно "имам нужда от град с по-голямо население/населена площ"? Според мен трябва да си ебаси буквояда с дребна, счетоводителска душица, за да не осъзнаеш и разбереш поне част от душевните терзания и копнежи на автора, и да пратиш човек, който копнее за душевен и емоционален простор, в Мексико Сити, щото бил мултимилионен мегаполис.

#45 sim4o 19.02.2014 в 19:12:29

"deowin | 19.02.201417:57 Което допълнително иде да покаже, че когато си пълен чук, виждаш само гвоздеи ------------------ "deowin | 19.02.201400:22 Безмерна, макар и неосъзната, е екзистенциалната мъка на човек, който мери големината на един град с броя жители" ------------------ "deowin Логично следващият въпрос е защо sim4o изобщо се опитва да прави нещо друго " ----------------- 1.А какво общо имам - аз инженерът завършил в Германия , с коването на пирони .. че ми е странно ?? deowin ще обясни разбира се! Такъв буден ум ,като неговият, рядко се среща .. на пръв поглед - нальокан с ракия идиот .. ..но ако се вгледааааааааш - изгрява пред нас , драги приятели, невероятно чист и светъл ум..! 2.Невероятни съждения, има този наш съфорумец ... ето как е разкрил, защо служителите в ЕСГРАОН и Статистика винаги имат ,затаена в сърцата им, някаква екзистенциална мъка .. ЗАЩОТО МЕРЯТ ГОЛЕМИНИ НА ГРАДОВЕ в бройки хора .... Въобще не е тъп идиот .. deowin ,с това си съждение, и не е пийнал малоумник ... Легна ми на сърце, приятелю.. а сега споделяй - какви чукове и пирони ти се въртят из главицата .. били са те, като малък, с чук?? ..и е кънтяло на кухо?? ..и от тогава си така - сподели .. сподели, тука всинца сме само приятели и ще те разберем !

#46 sim4o 19.02.2014 в 19:16:26

deowin | 19.02.201419:12 Папърдак, изобщо ли не ти хрумва, че когато човек като автора на тази статия казва, че му трябва по-голям град.. --------------- И тука се намесва Уебкафето с информацията ЩО ЗА МЕГАПОЛИС Е ОТКРИЛА АВТОРКАТА НА ПО-ГОРНИЯ ТЕКСТ и къде в момента живее .. Сан Антонио-Тексас ... Мегаполис, та дрънка! Евала deowin .. пийнал, а така внятно обясняваш ! ... евала прическа ... евала бе София, дето се казва, евала бе митница! Покърти мче с твоите сведения, приятелю, що хората в Статистика и в ЕСГРАОН имат една , екзинстециална тъга в сърцата си! Разбилаш му, мама му стара, личи ти, deowin ..

#47 deowin 19.02.2014 в 20:02:36

>Да казва каквото си ще! Сори - за момент си помислих, че в коментари под статия е някак си нормално да коментираме написаното, като първо се опитаме да разберем какво е искал да каже автора, вместо да си бръщолевим "нашето". Чудя се дали тогава според теб сега е редно да споделя рецептата за овнешко с боб на баба ми, или да говоря за предимствата на елиптичния алгоритъм при решаване на задачи от линейното програмиране. Последно, търся съвет как да се науча да игнорирам тихия гласец в главата ми, който ми шепне, че невежество, незаинтересованост и неспособност за емпатия изобщо не са равностойни на образованост, умереност и рационална мисъл.

#49 qhasper 19.02.2014 в 21:07:13

Теа, тва пране чака ли, чака.......

Новините

Най-четените