"По улиците на България един вид хора привличат силно вниманието. Това са старци, които просят. Причината са техните ниски пенсии. Те живеят доста под линията на бедността, дори за страната. Много от възрастните оцеляват с по 60-70 евро на месец.
Дори в България никой не може да съществува дълго с тези пари.
Затова те протягат ръце по улиците, продават цветя или ровят в кофите, събирайки хартия. Искаме да помогнем поне на няколко такива души да си купят най-належащото за оцеляване. Става дума за по 30-50 евро на месец на човек преди Коледа.
Помогнете веднага!".
Това беше написал Томас Хейнрик Шмьокел в обръщение към своите сънародници - германци, на страницата на своята организация Steppps, малко преди да се запознаем през декември 2012 година.
Срещнахме се случайно чрез приятели, заговорихме се и той ми разказа за своя проект, който го е довел пеш от Германия до България. Отправната точка на Steppps бяха Индия, Тибет и Мианмар (само за сведение, той все още не е достигнал целта си).
Неговият "мирен поход пеша" включваше помощ от Германия във всяка страна, през която мине.
След Румъния, където го бяха стъписали бедните деца по улиците, той се беше озовал в София и онова, което го беше поразило най-вече, беше мизерията сред възрастните.
Тогава аз се присъединих към неговата кауза в България и първата ми задача беше спешно да намеря стар човек на ръба на оцеляването, на когото да даря 100 евро.
Джобни пари за един германец. Цяла пенсия за един българин.
Как се развиха нещата, ще разкажа по-надолу, но първо искам да обясня защо се сетих за тази история отпреди 2 години. Причината не е, че пак наближава Коледа и хората решават, че е добре да отворят сърцата си за малко.
Далеч по съществено от празниците е, че макар и мека засега, зимата вече започна, а за огромна част от сънародниците ни това е изпитание на живот и смърт.
И тази година много хора мръзнат.
Смразяващата гледка на кофите за боклук, пред които хора чаката на опашка, за да преровят отпадъците, които изхвърляме. Страната, в която пенсиите са под официално приетата линия на бедност. Това е България. Тук мизерията престана вече да е следствие на неосъществени реформи, на политическа алчност, на липсата на социална справедливост в самото общество.
Мизерията вече е започнала да се превръща в причина.
Хроническа бедност прерязва цялата тъкан на обществото.
Тя вече прилича на рана, от която вместо кръв, изтича всичко, което не може да понесе потискащото робство на ниския стандарт.
Бедността не позволява да изправиш главата си. Камо ли да си политически или социално неуязвим.
Е, просещите по улиците пенсионери са само миниатюрна частица от пъзела, съставляващ причината.
Но да се върнем на историята.
Тогава имах 100 евро в себе си и спешно трябваше да ги дам на някой нуждаещ се.
Изведнъж се изправих пред огромно затруднение: почти всички немощни възрастни, за които се сещах в София, живееха с пенсии около и под 100 евро, а аз се чувствах така, сякаш на никого не мога да помогна с тези пари.
Толкова малко бяха.
Пенсионерите, които познавах, не просеха, защото разчитаха на социална мрежа от роднини и познати.
Тогава попаднах на Мария М.
За нея ми казаха, че ходела на централен софийски пазар, където понякога молела хората за малко ядене. Те й давали плодове и зеленчуци от сергиите, защото освен глава лук и китка магданоз, не можела да позволи друго.
Оказа се, че това е истина. Намерих Мария и разбрах, че тя е на 86 години, има диабет, живее със сестра си - на 83 години, която е сляпа и за която се грижи, и освен това гледа 50-годишния си умствено изостанал син. Мария освен това имаше 2 други деца и 7 внуци.
В съдбата й обаче имаше още една подробност: тя живееше в собствен апартамент в един от най-хубавите столични квартали.
Изключително занемарен, но огромен. Някога тя бе виждала "добри времена", спомняше си дори и заможност покрай "партийните заслуги" на мъжа си. Мизерията обаче я беше принудила да изживява старини, които никой не би пожелал.
Така научих как се готви супа единствено от лук, как се вари бульон от карантия и колко недостойно могат да живеят трима възрастни и болни хора с около 400 лева на месец. Разбрах и още нещо: мизерията не убива хората.
Тя само отнема душите им.
Статистиката казва следното: в България живеят 272 000 души, които разчитат на минималната работна заплата - около 180 евро. 620 000 души пък работят единствено сезонно. Пенсиите вече ги обсъдихме.
Като причина, породена от огромната рана, за която казах, че е разрязала страната ни - е ясно, че обществото като цяло, а и българските политици в частност, избягват да говорят точно по тази тема и изместват фокуса постоянно върху други теми: псевдокултура, псеводполитика, псевдоновини.
Точно както в Конго не се говори за масовите изнасилвания вследствие на постоянната война, така и у нас не се говори за най-тежкия проблем: бедността.
На Айнщайн приписват мисълта: "Не можем да разрешим проблемите, като използваме същия начин на мислене, който сме използвали, когато сме ги създавали".
Което означава, че ако бедността е следствие на държавната политика, а аз силно се съмнявам, че е само следствие на това, няма как да я изкореним единствено с държавна политика.
Както 100 евро не могат да оправят живота на когото и да е, така и милиони евро не могат.
Значи трябва да се мисли по нов начин, защото много българи вече са се уверили: мизерията и бедността нямат дъно.
