Следващият текст е написан по молба на учителите, които списват училищния вестник "Искрици" в Стара Загора. Точно от тях той бе преценен като "не особено подходящ за юбилеен вестник".
Предлагам го на вниманието на читателите по две причини. Първо заради любопитния факт, че за седемгодишната ми журналистическа практика тези хора успяха да станат моите първи цензори. Второ, заради плащещия факт, че поне в едно българско училище не се допуска гледна точка, различна от институционалната. Следователно каквито и промени да се правят в програмите и концепциите за образование, възпитанието на бъдещите граждани на родината, меко казано куца.
Когато получих поканата да напиша този текст, първата ми реакция беше да намеря повод и да не приема. Предложих по-известни мои колеги. Оказа се, че те вече са уговорени за страниците на юбилейния вестник.
Замислих се защо толкова не ми се искаше да пиша за моето първо българско училище. После си спомних колко много мразех съчиненията, особено тези, които започваха с "моето" - моето училище, моето семейство, моята стая... Нямаше смисъл да пиша каквото и да било. Учителката ми искаше да прочете не моите, а своите, "правилните" мисли.
С по-далечните теми се справях, усвоих шаблона, с личните - не успях да се науча. Вероятно затова сега работя като журналист - разказвам нечии други истории. Ако имах други учители, може би щях да съм писател и да разказвам своите истории - тези, които започват от първи клас с "моето училище".
Едно от основните правила в моята професия на жаргон гласи: не се обяснявай. Но това не е статия. Затова - уважаеми учители, моля, този път ме чуйте. Няма да разказвам сълзливи истории за първия звънец, за нежната ръка на "моята" учителка. От този ден си спомням, че обувките ми бяха големи и неудобни, защото в магазина нямаха задължителните тъмносини от моя номер. Явно не можеше да отида с любимите си кафеви.
Беше ми студено, непознато и всичко друго, но не и интересно. В началото се стараех да правя разни допълнителни неща, които ангажираха повече времето на родителите ми, отколкото вниманието на амбициозната ми учителка. Аз имах точно 41 съученици. Все пак всяко усещане остава някъде в нас и е важно за бъдещите ни решения.
После спрях да го харесвам "моето училище". Нарочно не си изяждах закуската, защото преди това не можех да тръгна за първия час. Така хем не ядях, което ме устройваше напълно, хем пропусках част от учебното време. Заради тази тактика и до днес не закусвам и мразя да закъснявам. Криво-ляво стигнах до четвърти клас. Тогава започнаха да ни изпитват на дъската.
Това беше безусловният ужас, който парализираше всичките ми говорни нерви. Преодолях го и след това осем години се занимавах любителски с театър. Вероятно затова сега камерите не ме плашат. Авторитетите също. Имах късмет с учителката си по математика - пишеше ми шестици за фантазия, защото решаването на задачи не беше моята стихия. Така се научих да не губя присъствие на духа и да пробвам отново и отново, докато стигна до верния отговор.
Имах късмет с учителя си по химия - станах най-изобретателният подсказвач на Менделеевата таблица и без да искам я научих. Още я помня, не че ми трябва, но да излизаш от ситуация е полезен урок. Имах и учители, с които нямах късмет. Така и не успяхме да убедим "англичанката", че седмият час на втората смяна е по-полезен в салона на кино "Комсомол" на ранната прожекция от кинопанорамата. Късната беше запазена за родителите ни.
От емпиричен опит знам, че английският все някога се научава. И като заговорих в множествено число трябва да кажа - едни от най-добрите си днешни приятели съм срещнала в "моето училище". И тъкмо преди да ни намалят групово поведението, завършихме седми клас и напуснахме "нашето училище". Всички провинени бяхме отличници. Останалото е друга история.
Днес стълбите на "моето училище" са същите. Редът за влизане и излизане също. Физкултурният салон е малък и не побира часовете за всички класове, затова все още малките пишат, вместо да спортуват. На приземния етаж, където бяха ателиетата по трудово сега са занималните. Тоалетните са ремонтирани, но пак миришат. Лекарският кабинет е на същото място, зъболекарският липсва.
Повечето от "моите" учители ги няма. Новите приличат на тях. Преподават уроците по трудния начин. Не само тези, които са залегнали в програмата, а другите - по-важните. А аз знам, че може да бъде и по-лесно, така, че следващите решения на порасналите ученици да са непринудени и да само техни. Не че съм сигурна, просто го знам. Започва с тест за любов към децата.
Сега ме извинете, но дванайсет отдавна мина, а утре трябва да ставам рано. Синът ми е първа смяна и не искам да закъснява. Въпреки че живеем съвсем близо до "моето училище".
