Следващият текст е написан по молба на учителите, които списват училищния вестник "Искрици" в Стара Загора. Точно от тях той бе преценен като "не особено подходящ за юбилеен вестник".
Предлагам го на вниманието на читателите по две причини. Първо заради любопитния факт, че за седемгодишната ми журналистическа практика тези хора успяха да станат моите първи цензори. Второ, заради плащещия факт, че поне в едно българско училище не се допуска гледна точка, различна от институционалната. Следователно каквито и промени да се правят в програмите и концепциите за образование, възпитанието на бъдещите граждани на родината, меко казано куца.
Когато получих поканата да напиша този текст, първата ми реакция беше да намеря повод и да не приема. Предложих по-известни мои колеги. Оказа се, че те вече са уговорени за страниците на юбилейния вестник.
Замислих се защо толкова не ми се искаше да пиша за моето първо българско училище. После си спомних колко много мразех съчиненията, особено тези, които започваха с "моето" - моето училище, моето семейство, моята стая... Нямаше смисъл да пиша каквото и да било. Учителката ми искаше да прочете не моите, а своите, "правилните" мисли.
С по-далечните теми се справях, усвоих шаблона, с личните - не успях да се науча. Вероятно затова сега работя като журналист - разказвам нечии други истории. Ако имах други учители, може би щях да съм писател и да разказвам своите истории - тези, които започват от първи клас с "моето училище".
Едно от основните правила в моята професия на жаргон гласи: не се обяснявай. Но това не е статия. Затова - уважаеми учители, моля, този път ме чуйте. Няма да разказвам сълзливи истории за първия звънец, за нежната ръка на "моята" учителка. От този ден си спомням, че обувките ми бяха големи и неудобни, защото в магазина нямаха задължителните тъмносини от моя номер. Явно не можеше да отида с любимите си кафеви.
Беше ми студено, непознато и всичко друго, но не и интересно. В началото се стараех да правя разни допълнителни неща, които ангажираха повече времето на родителите ми, отколкото вниманието на амбициозната ми учителка. Аз имах точно 41 съученици. Все пак всяко усещане остава някъде в нас и е важно за бъдещите ни решения.
После спрях да го харесвам "моето училище". Нарочно не си изяждах закуската, защото преди това не можех да тръгна за първия час. Така хем не ядях, което ме устройваше напълно, хем пропусках част от учебното време. Заради тази тактика и до днес не закусвам и мразя да закъснявам. Криво-ляво стигнах до четвърти клас. Тогава започнаха да ни изпитват на дъската.
Това беше безусловният ужас, който парализираше всичките ми говорни нерви. Преодолях го и след това осем години се занимавах любителски с театър. Вероятно затова сега камерите не ме плашат. Авторитетите също. Имах късмет с учителката си по математика - пишеше ми шестици за фантазия, защото решаването на задачи не беше моята стихия. Така се научих да не губя присъствие на духа и да пробвам отново и отново, докато стигна до верния отговор.
Имах късмет с учителя си по химия - станах най-изобретателният подсказвач на Менделеевата таблица и без да искам я научих. Още я помня, не че ми трябва, но да излизаш от ситуация е полезен урок. Имах и учители, с които нямах късмет. Така и не успяхме да убедим "англичанката", че седмият час на втората смяна е по-полезен в салона на кино "Комсомол" на ранната прожекция от кинопанорамата. Късната беше запазена за родителите ни.
От емпиричен опит знам, че английският все някога се научава. И като заговорих в множествено число трябва да кажа - едни от най-добрите си днешни приятели съм срещнала в "моето училище". И тъкмо преди да ни намалят групово поведението, завършихме седми клас и напуснахме "нашето училище". Всички провинени бяхме отличници. Останалото е друга история.
Днес стълбите на "моето училище" са същите. Редът за влизане и излизане също. Физкултурният салон е малък и не побира часовете за всички класове, затова все още малките пишат, вместо да спортуват. На приземния етаж, където бяха ателиетата по трудово сега са занималните. Тоалетните са ремонтирани, но пак миришат. Лекарският кабинет е на същото място, зъболекарският липсва.
Повечето от "моите" учители ги няма. Новите приличат на тях. Преподават уроците по трудния начин. Не само тези, които са залегнали в програмата, а другите - по-важните. А аз знам, че може да бъде и по-лесно, така, че следващите решения на порасналите ученици да са непринудени и да само техни. Не че съм сигурна, просто го знам. Започва с тест за любов към децата.
Сега ме извинете, но дванайсет отдавна мина, а утре трябва да ставам рано. Синът ми е първа смяна и не искам да закъснява. Въпреки че живеем съвсем близо до "моето училище".
"... После си спомних колко много мразех съчиненията, особено тези, които започваха с "моето" - моето училище, моето семейство, моята стая... Нямаше смисъл да пиша каквото и да било. Учителката ми искаше да прочете не моите, а своите, "правилните" мисли..." Никога няма да забравя как ми писаха четворка за едно съчинение (в седми клас) относно "Аз и моята Родина" или "Човекът и неговата Родина" беше (в тоя дух), където бях "задълбал философски" в някакви неща за Космоса и Вселената (навремето четях адски много книги и много разнообразна литература... даже една друга учителка бе зявила, че книгите ще ми провалят живота, ходи разбери), и как човек е най-добре там, където се чувства най-добре и как един ден всички ще сме граждани на Света и Космоса, а не само на Родината си. До ден днешен си спомням ококорения поглед на учителката, която заявява пред целия клас (всички до един написали съчинения по калъп), че аз съм написал "някакви фантастични и космични разсъждения, нямащи общо с темата". Имах единствен четворка от цял клас шестици, като до ден днешен оставам крайно объркан по темата.
И мен така един бабишок по литератира ме смачка в 4ти клас - написах приказка (нещо като Toy Story ама преди 18 години), писах няколко часа сам вкъщи. Като я прочетох тя пред целия клас убедено каза, че явно някой ми е помогнал и някой друг я е написал. Тъпа овца, зарад нея и още една друга смотана мишка намразих литературата forever. Ше ми казват те как да разбирам автора и какво искал да ми каже, тъпи патки.
Знаете ли до какъв извод стигнах? Всеки един от нас има различен начин на мислене и професорите трябва да осъзнаят този талант. Вече младата генерация не се води по теории и някакви написани измишльотини! Нашето мислене в момента е много по-силно и изразяващо! Това е ключът да бъдем по-единни и сплотени! И аз в момента пиша дисертация, която не ме интересува професорите колко ще ми пишат, защото знам, че със самото написване аз ще допринеса за нещо по-добро и то в нормалния обществен свят, а не защото на някой не му харесва! Бъдете себе си!! Това е най-силното оръжие!
Това, което всички учители трябва да правят, е да провокират децата да мислят, да изразяват собствено мнение и да полагат усилия. Да не забравяме, обаче, че за да можеш да изразяваш мнение трябва и да се информираш по въпроса, което значи да четеш. Също така основната роля на учителя е освен да обучава, също така да помага, насърчава и подкрепя учениците си в тяхното обучение. Всеки има спомен поне за един учител, когото е уважавал и ще помни само с хубаво, както и за учител, който го е накарал да намрази и предмета, и културата (ако предмета е чужд език), и самия него. Абе, като цяло, не е лесна професията, все има някой недоволен, с претенции и всякакви очаквания. Но да, децата трябва да се обичат, да се приемат такива, каквито са, да им се дава свобода, но и да свикнат, че те също трябва да се стараят и да дават максимума от себе си. Както се казваше в един бг филм, "За да получиш, трябва да дадеш."
Това, с което съм съгласна от статията е, че на бъдещите преподаватели трябва да им бъде правен тест за любов към децата.
Зорлан гюзелик оолмаз, казват старите турци. Насила хубост не става, демек. Я по този повод да изям една баклава!
Децата научават онова, което са изпитали Ако децата получават несправедливи упреци, те се научават да презират. Ако децата са заобиколени с враждебност, те се научават да се бият. ...Ако децата растат в страх, те се научават да се тревожат. Ако изпитвате към децата съжаление, те се научават да се самосъжаляват. Ако към децата се отнасяте с присмех, те се научават да се срамуват. Ако децата се измъчват от ревност, те научават какво е завист. Ако децата живеят с чувство за срам, те се научават да се чувстват виновни. Ако проявявате към децата толерантност, те се научават да бъдат търпеливи. Ако вдъхвате на децата кураж, те се научават да бъдат уверени. Ако децата получават похвала, те научават какво е благодарност. Ако децата срещат одобрение, те се научават да харесват себе си. Ако се отнасяте към децата с благосклонност, те се научават да търсят любовта в света. Ако децата получават признание, те се научават да следват целта си. Ако обграждате децата с разбиране, те се научават да бъдат щедри. Ако децата живеят сред честност и почтеност, те научават какво е истина и справедливост. Ако децата живеят в сигурност, те се научават да вярват в себе си и в хората. Ако децата опознаят приятелството, те научават, че светът е хубаво място за живеене. Ако децата живеят в спокойствие, те постигат хармония на духа.