В навечерието сме на тържественото отбелязване на 70 г. от спасяването на българските евреи от сигурна смърт в нацистките лагери.
Провеждането на няколко научни конференции по темата, нови публикации и филмови продукции за събитията от 1943 г. недвусмисленно показват, че темата е все още актуална и дискусионна.
Новото в случая е не само отбелязването на факта на спасението, но и насочване на вниманието към трагичната съдба на неспасените евреи от Македония, Беломорието и Пиротско. Въпросът за вината на България придобива актуалност и има поне няколко измерения.
На първо място, участта на македонските и на тези от Беломорието и Пиростко евреи е болезнена за техните сънародници от България и целия свят. Пращането на над 11 000 човешки създания на сигурна смърт в нацистките лагери е същинска трагедия.
Посочването на виновниците за тези събития е закъсняла необходимост. Никой не бива и не е редно да замита под черджето участта на тези 11 000 мъченици - за сметка на други 49 000 техни сънародници, спасени от българския народ и депутати. Подобно поведение е проява на лош вкус.
Темата трябва сериозно да се разисква както в историческите среди, така и в широката общественост. Важно е тя да бъде третирана с такт и аргументирано за да не се очерня името на България безпричинно и същевременно да не се потулва историческата истина.
При всички случаи обаче е добре България да се разграничи от депортацията на еврейското население. Казвам разграничи, а не извини, по простата причина, че не Република България, а Царство България е съпричастно към трагедията на тези 11 000 души.
Разграничи, а не извини, понеже антисемитската политика на Царство България е плод на външни фактори, а не плод на вътрешни нагласи към евреите в българското общество.
Второто измерение на въпроса за гибелта на македонските евреи е как това трагично събитие бива използвано от редица фактори извън еврейските среди. Стана ясно, че съдбата на загиналите евреи се използва от определени кръгове в Република Македония за антибългарски цели.
Българската администрация в Македония в периода 1941-1944 г. е любима точка за обстрел от македонстващите. Липсата обаче на сериозна съпротива срещу тази администрация лишава македонистката среда от опцията да обяви правдоподобно България за окупатор и насилник.
По друг начин започват да стоят нещата, ако трагедията на евреите от Македония се припише на българските власти. Тази власт автоматично става геноцидна и "България е лоша, защото уби нашите евреи" става удобен лайтмотив на антибългарския македонизъм. Не само за вътрешна консумация, но и по света.
В това отношение филмът "Трето полувреме" може да е първият, но определено няма да е последният ход в тази посока. Създаването на музей на Холокоста в Скопие също е стъпка натам.
Целта на музея не е почит към паметта на загиналите и пресъздаване на история, а формиране на настроения към българите и българското присъствие в Македония по времето на Втората световна война.
Искам да бъда разбран правилно. Не съм против музея на Холокостта, а против използването му за антибългарски цели. Мисля, че мястото на подобна експозиция е и в България по простата причина, че македонските евреи са всъщност част от българските евреи.
Причината е ясна. Към 1943 г. македонска нация няма, а мнозинството от населението там е с все още българско самосъзнание.
На трето място, трагедията на евреите от Македония и държавният антисемитизъм на Царство България бива използван от българската левица в лицето на БСП. В годините след 10 ноември 1989 г. БКП-БСП страда все повече от липса на позитивна история.
Така славеното допреди 23 г. партизанско движение се оказа сравнително скромна по мащаб съпротива, нямаща възможността сама, без чужда външна и вътрешна помощ, да овладее властта.
Не военните успехи на партизаните, а навлизането на Червената армия в страната и превратаджийското ноу-хау на офицерите около кръга "Звено" осигуряват властта на БКП. Става явно, че мотивът на партизанското движение не е връщане към демокрацията или дори изграждане на народна демокрация, а създаване на съветска власт в страната.
Твърде нелицеприятен е фактът, че в редиците на партизаните виждаме имената на обикновени криминални престъпници (Стою Неделчев-Чочоолу) и главорези (Мирчо Спасов). Българските комунисти, сега социалисти, изпаднаха в положение, в което или трябва да се разделят с дълго създавания мит за партизаните като борци за свобода или да го защитят с нови средства.
Повдигането на въпроса за македонските евреи им дава уникалния шанс да запеят старата песен на нов глас. Вече по-европейска и по-модерна. Скоро на всички нас ще ни се обяснява, че комунистическите действия отпреди 70 г. са действия срещу една антисемитска фашистка държава.
Причината за тези действия няма да е повелята на Москва, а държавният антисемитизъм на Царство България. Другарите от "Позитано" 20 обаче забравят, че България става сателит на Германия на 1 март 1941 г., ЗЗН е приет в края на предходната 1940 г., а първият повик за начало на въоръжена съпротива срещу Германия и нейните съюзници е даден едва след нападението над СССР.
Явно не антиеврейските мерки и орязаните права на българските граждани, а войната на СССР с Германия е мотивирала БКП да започне съпротивата. Всичко друго е жалка фалшификация на историята с цел извличане на политически дивидент.
*Авторът е историк.
