Работят ли кампаниите срещу ксенофобията? Не и в този си вид

Въпреки приетия пакт на ООН за миграцията, целящ да подобри ситуацията на онези хора, които по една или друга причина са били принудени да напуснат родните си места и да заживеят другаде, общата враждебност на държавите по въпроса остава висока.

Дори и когато изключим страни като Австрия, Австралия, Швейцария, България и още няколко други, които се въздържаха да подпишат пакта, и други като САЩ, Израел Унгария, Чехия и Полша, които цялостно гласуваха срещу него, сред останалите идеята за миграцията също се свързва предимно с негативни реакции.

От десните популистки правителства в Европа до американския президент Доналд Тръмп, мигрантите, бягащи от насилие и бедност, са описвани като опасност за местните населения; като носещи със себе си беззаконие и проблеми.

По-лошото е, че в някои случаи ксенофобската реторика се превръща в директни действия на насилие и омраза.

През 2016 г. генералният секретар на ООН Бан Ки Мун предупреди, че "ксенофобските и расистки реакции срещу бежанците и мигрантите изглежда достигат нови нива на странност, честота и приемане от страна на обществото".

Така например в Австралия политиките, които поставят нелегалните мигранти в затвора, се ползват с широка подкрепа сред хората като израз на желанието да се запази "бялата Австралия". Същевременно в Унгария посланията, насаждащи страх и неприязън към мигрантите са доста често срещани. Това оставя своя отпечатък и върху местното население, което подхожда към тях предимно негативно. В САЩ и по-специално в южните щати се прокрадват идентични настроения, както личи от неприязънта към "керваните с мигранти".

Но ксенофобските настроения не са запазена марка само за Европа, САЩ и Австралия. Редица сомалийски бежанци са станали жертва на физическо насилие в Кения, а венецуелците, избягали от политиката на държавния лидер Николас Мадуро и търсещи убежище в съседни държави, се оплакват от нападения, обиди и цялостно лошо отношение.

Ново изследване показа, че "транснационалната динамика като "войната срещу тероризма" многократно е увеличила крайнодесния екстремизъм, негативните нагласи спрямо мигрантите и ксенофобските настроения спрямо чужденци като цяло".

В общия случай правителствата са отговорни за това да защитават тези, на които са предоставили убежище или които са приютили на територията си - било то като бежанци или като обикновени чуждестранни граждани. Големият въпрос обаче е какви действия могат да бъдат предприети от дадена държава в борбата срещу ксенофобията, дори когато нейното правителство има волята и желанието да направи нещо по въпроса? И как всъщност държавите могат да бъдат подтикнати към такива действия?

Изследванията показват, че когато местните активисти се свържат с международни правозащитни организации, може да се постигне и окаже натиск върху правителствата да променят политиките си по въпроса така че те да оказват по-сериозна защита на чуждите граждани на територията й.

Това обаче изисква силна организираност и воля за назоваване и разгласяване на проблемите по темата до степен, в която конкретното правителство вече ще се види принудено да действа.

Другият важен момент в осведомителните кампании - освен назоваването на проблеми - е залагането на емпатията, на това обикновените хора да могат чисто човешки да почувстват пред какви проблеми са изправени бежанците. В страни с висок дял на негативизъм сред населението обаче това далеч не е лесно за осъществяване.

В такива случаи промигрантските кампании могат да се окажат нож с две остриета. Те може да доведат до допълнителна изолираност на мигрантите или на определени малцинства сред народа домакин, което само да засили съществуващите вече граници и да подхрани напрежението.

Това коментират и Лорън Ландау и Е. Тендай Ахиуе от Африканския център за миграция и общество към Университета на Уитваутсран в Йоханесбург. Според тях "тежките анти-ксенофобски кампании, насочени към защита на правата на чуждестранните малцинства, рискуват да извадят тези малцинства на показ". По този начин, посочват Ландау и Ахиуе, се повишава тяхната видимост, което може да доведе до акцентиране върху "различността и чуждото". А с това проблемът се влошава.

Всъщност подчертаването на това, че тези групи имат международни съюзници, може да създаде неприязън и гняв сред гражданите в неравностойно положение, които се чувстват забравени и изключени.

Освен това, за да защитят собствената си сигурност, някои бежанци искат да стоят далеч от светлината на прожекторите. Мнозина предпочитат да не бъдат групирани в лагери, а да се смесват с местните общности, където няма да бъдат забелязани от агенти на държавата, от която са избягали със страх за живота си.

Протест на бежанци в ЮАР. Снимка: Getty

Освен че про-мигрантските програми представляват потенциална опасност, също така е неясно колко добре работят те. По принцип активистите и прогресивните политически движения се борят за това мигрантите да се ползват с повече доверие и тенденциозното напрежение и страх срещу тях да намалеят. Все още не са се оказали ефективни кампаниите срещу расизма и намаляване на предразсъдъците, които се водят чрез билбордове или медиите. Това е мнението на изследователите от университета на ООН Никола Покок и Клара Чан.

Колкото до конкретни събития като музикални фестивали и спортни мероприятия, посветени на борбата с расизма и ксенофобията, те имат краткотраен ефект и на практика не достигат до тези, които реално са отговорни за омразата и насилието.

В най-добрия случай такива мероприятия са добър начин за генериране на осведоменост, но те са безсилни при ситуации, в които политиците и държавните лидери се опитват да изкарат дивиденти от разпалването на напрежение. В най-лошия случай тези инициативи могат да станат политически натоварени, предизвиквайки дори още по-голямо разединение и гневни реакции сред обществото.

Щом традиционните начини не сработват, какви стъпки могат да се предприемат в борбата с омразата срещу различните? Преди всичко трябва да се стигне до идеята, че не съществува универсално решение на този проблем. По-скоро координацията и сътрудничеството за борба с ксенофобията трябва да се извършват между различни групи, включително мигранти, бежанци, групи от гражданското общество, неправителствени организации, участници в ООН, местните общности и представители на правителствата на съответните държави.

Много важен момент е също така да не се превръщат във врагове тези, които говорят срещу мигрантите и пускат ксенофобски коментари.

Подобна стратегия дори сега се предприема от много активисти, но тя не води до реални градивни резултати, защото само разделя самото общество по още един параграф. Въобще изпадането в крайности, особено когато става въпрос за журналистическото отразяване по темата, по-скоро носи само вреди, тъй като бяга от реалността.

В по-широк смисъл, за да се предотврати насилието, което е мотивирано от ксенофобията, на първо място са необходими последователни и значими взаимодействия между бежанците, приемащите общности и правителствата. Следователно важна част от пътя напред са по-нататъшните изследвания и ново творческо мислене относно това, как да се насърчат тези взаимодействия.

Изследванията също така показват, че вместо да се съсредоточават върху нагласите в обществото, програмите трябва да разглеждат по-подробно мотивите на онези, които извършват насилие срещу бежанци, мигранти и въобще различни.

Инициативата за стимулиране на приемствеността в Украйна например се стреми да направи точно това чрез многостранен подход, който събира различни групи с цел координация и застъпничество. Това може да означава преследване на онези държавни служители и полицаи, които участват в изнудване, тормоз, произволно задържане и селективно прилагане на законите.

Друг интересен подход са програмите, насочени към онези лидери на общественото мнение, които се възползват от климата на недоверие и капитализират върху собствената си ксенофобска реторика.

Много от тези подбудители на недоверие спрямо бежанци и мигранти се оказват податливи на "промяна на мнението" чрез награди като пари, постове и т.н.

Покок и Чан също пишат, че антидискриминационните интервенции трябва да се опитват да се насочат към "предразсъдъците, които работещите в публичния сектор и политиците развиват спрямо мигрантите, и които могат да се превърнат в реална дискриминация".

Двамата също така заключват, че истинската борба срещу ксенофобията не трябва да се фокусира върху нейните последствия като речта на омразата и насилието, а върху това, което на практика я причинява; върху предразсъдъците, които се задействат.

Само тогава може да се постигнат реални и устойчиви резултати както сред приемащите общности, така и сред бежанците.