“Ако в главата ти се появи мисъл, изолирай я и я остави да се разпръсне.” Успокояващите думи на моята учителка по йога изпълваха спокойния павилион край водата в Парът Кей, курорт на островите Търкс и Кайкос.
За съжаление не бях в състояние да следвам нейния съвет: след като бях долетял от Ню Йорк само преди няколко часа, уменията ми за медитация не бяха още особено настроени на спокойния ритъм на карибския архипелаг.
Но макар и да не спазвах наставленията на учителката по йога, бях в състояние да се насладя на околността – и на по-високата температура. Когато жена ми и аз се качвахме на самолета за тричасовия полет до Провидансиал – прашният остров, който е основният вход към Търкс и Кайкос – при температури под нулата, аз носех дрехи, които тя безмилостно определи като “нелепи” (дълго палто, покриващо леки панталони и летни обувки).
40-минутното пътуване с лодка между Провидансиал и Парът Кей – 1000-акров пясъчен нанос – ни разкри гледка към основната атракция на островите: тюркоазените им води. Морето около Търкс и Кайкос има хипнотична красота, която не съм откривал в други “плажни райове” в Тайланд, Индонезия и дори на островите Кук. Докато гледах в прозрачната вода, занимавайки се със своеобразно “сухо гмуркане”, нямах търпението да махна градските си дрехи и да се впусна в дълбините.
За щастие, курортът Парът Кей е на сантиметри от чист плаж с чудесен бял пясък. А в случай, че солената вода ни се стори прекалена, вилата с три спални, в която бяхме отседнали, имаше отоплен басейн с размер, достатъчен за 10 души.
Бурната история на островите - от скривалище на пирати до френска, испанска и
накрая британска колония – е оставила малко видими следи. И според официалния
туристически сайт, “историята на островите през последните пет десетилетия е
спокойна, въпреки че настъпи голямо вълнение, когато астронавтът Джон Глен кацна
точно до бреговете на Гранд Търк през 1962 г.”. Основната отличителна черта на архипелага според мен е, че той е практически лишен от отличителни черти.
Посетителите на TCI – както местните наричат Търкс и Кайкос – са “осъдени” на почивка, като поривът да напуснат многото курорти на островите е компенсиран от липсата на въодушевяващи алтернативи. Бегълците от заетия начин на живот ще оценят дестинация, която не изкушава туриста с много повече от вода и слънце.
В Парът Кей напускането на хотела е физически невъзможно. Курортът, управляван от базираната в Сингапур група Como Shambhala, има много балийски елементи, а мястото излъчва дух на спокойна ефективност. На всяка прищявка се угажда. Аз се наслаждавах да бъда каран наоколо от нашия “личен асистент” (думата иконом вече е твърдо в областта на политическата некоректност), докато преминавахме между безплатни курсове по йога и пилатес, обедите и плажа.
Но не приемайте думите ми на доверие. Питайте Дона Карън, Брус Уилис, Кийт Ричардс (когото видях да пие на бара) и други знаменитости, които са си построили разкошни вили близо – но на безопасно разстояние – до курорта.
Вървейки по стъпките на Теди Рузвелт III, внук на бившия американски президент, и потомците на фамилия Дюпон, които са започнали да почиват на островите през 60-те години, съвременните знаменитости са превърнали Парът Кей в частно средище за забавления. Достатъчно близо до САЩ, но далеч от папараците, собствениците посещават обширните си вили за няколко седмици в годината - и ги отдават под наем за останалото време.
Поразителното жилище на Дона Карън, което посетих, е комплекс от вили с огромни прозорци, гледащи към океана, пълен с прекрасни дървени маси, изработени от гигантски пънове, огромни африкански художествени творби, подбрани от дизайнерката по време на нейните пътувания, и подобни на катедрала тавани.
Тези, които жадуват за целогодишен достъп до този начин на живот, ще се радват да научат, че могат да си купят вила на Кей, стига да имат около $10 млн. на разположение. Останалите от нас се налага да се примирим с курорта, неговите два ресторанта и прелестните масажи (шамбала на санскрит означава “свещено място на блаженство” и помощниците в спа-центъра го знаят).
Няколко дни от началото на почивката - и времето изглеждаше сякаш е забавило своя ход: трескавите мигове на Ню Йорк отстъпиха на дълги, мързеливи карибски дни. Тъкмо когато се подготвяхме да се преместим във втория ни курорт, чухме съобщения, че източният бряг на САЩ е жертва на късна зимна буря. Нашите Blackberry телефони бяха пълни с мейлове от колеги, които не са успели да отидат на работа, защото пътищата в предградията са били блокирани от снегове. Ние си лежахме на нашите шезлонги под слънцето и благодаряхме на карибските богове.
Най-трудното ни изпитание беше да сравним Парът Кей с втория ни курорт - Аманиара, управляван от азиатската хотелска група Aman Resorts. Разположен между изолиран плаж и каменист нос на единия край на Провидансиал, хотелът нямаше стаи, а само павилиони и вили. Първите представляват леки конструкции от стомана, дърво и стъкло, гледащи или към Карибско море, или към спокойни езерца, докато по-големите вили са изградени от няколко павилиона, събрани около басейн и голяма, подобна на храм централна зала за храна и отпускане.
Вилите са със собствен личен готвач и иконом, чийто талант да се появява от нищото точно когато имате нужда от още едно питие или някакви пресни нарязани плодове, е почти вълшебен. Азиатската чувствителност, усъвършенствана от лъскавата архитектура на общите части и скулптурния, изграден от черни плочки, басейн се е просмукала в духа на целия курорт. Лесно е да забравите, че сте в западноиндийския архипелаг.
Аман има поразителен, макар и леко стерилен дизайн, докато Парът Кей може да допадне на хората, които ценят по-битовото луксозно настаняване. Обслужването и в двата хотела беше великолепно.
Дори и в новото ми състояние на блаженство, бях разочарован от решението на Аман да предложат само един ресторант на гостите си: курортът е относително далеч от останалата част от острова и единственият друг вариант за вечеря е отворен само за една нощ седмично. Менюто в самата вила, макар и добро, е ограничено.
Но докато личният ми асистент ми събираше багажа (знам, знам), си помислих, че може би липсата на алтернативи за храна е умен ход от страна на Аман – начин да са сигурни, че техните градски гости няма да се чувстват с разбито сърце, когато се връщат у дома. Липсваха ми пълните с подправки сечуански спагети в местния ми китайски ресторант в Уест Вилидж. Това беше утешителна мисъл, докато се насочвахме обратно към летището на Провидансиал.
Мило гневниче: Искам преди всичко здраве, най-вече психическо
