Гледам вчера Парис Хилтън си направила кулинарен влог. Влиза с обичайния си пластмасов грим в една гигантска американска кухня, в която видимо никога никой нищо не е готвил.
В едната си ръка държи дребно кученце в чантичка.
Носи някакъв пуловер с рисунка (тя, не кученцето) и кожени ръкавици без пръсти. Не си мие ръцете, не слага престилка, не си прибира фризираната до последния косъм коса. Кученцето щяло да е асистент.
Казва, че ще готви лазаня (пак тя, не кученцето). Процесът на готвене като такъв очевидно й е напълно непознат. Гнусливо мята кори от супермаркета в тенджера, ръси сол връз печката, мачка индустриално количество кайма в някакъв тиган. Прави всичко сериозно и все с кожените ръкавички.
По едно време измъква от другия край на кухнята три почти еднакви дълги лъжици, с които смята да бърка соса. И трите са с етикетите си от магазина, които Парис, кулинарката, не сваля. Обаче бърка там нещо и с трите, етикетите им подскачат между буците кайма, ама, аре, няма нищо!
Снимат я поне две камери, има и специално осветление. Мятат се едни гигантски тенджери, дрънчат едни дълбоки тави, хвърчи брашно и опаковки, пълен хаос. Накрая, незнайно как, пред очите на зрителите се опъва и готовото ястие - огромната лазаня със запечен отгоре ементал.
Насред цялото това кулинарно бедствие русичката Парис подканя милионите си последователи да готвят с нея (и кученцето, кожените ръкавички и приборите с етикети) и следващия път. Цялото това нещо не е виц. Съвсем сериозно си е.
Съвсем сериозно в националния ефир на БНТ излезе и "Събота вечер с Дони".
Успяхме да видим две негови издания, които вярно приличаха на вицове, ама не бяха. Ако бяха залегнали на тази кълка - "да направим пародия на вечерно телевизионно шоу с водещ" - вероятно шоуто щеше да оцелее в още няколко броя, докато пародийността му се изчерпа.
Предаването обаче си имаше своите претенции, след като безпрепятствено беше стигнало ефира и беше кацнало в телевизорите на цяла България.
Е, сега и ние като зрители имаме претенции да кажем какво всъщност не му беше наред.
Скандалът около "Събота вечер с Дони" се случи не след пилотното предаване - то мина някак незабелязано, вероятно защото си и беше незабележимо. Вторият брой обаче разбуни недоволство, най-вече заради хумора, схващан като хомофобски.
Да ви кажа обаче, че като определяме като такива шегичките с роботчето ко-водещ, което харесвало себеподобни, с оркестъра, съставен само от "правилни" мъже, и със самия Дони, който държеше в национален ефир да заяви, че си пада по противоположния пол, ние им даваме твърде висока стойност.
Те не са хомофобски, те просто са тъпи. Затова и не са смешни. Ако бяха умни, ако носеха самоирония, ако имаха втори и трети план, щяха да работят като шеги, въпреки хлъзгавата си тема, защото хората не са тъпаци и могат да отличат сатирата и наистина смешното, зад което се крие сериозното.
Телевизията има много такива добри примери, за съжаление малко от тях са от нашите телевизионни ефири.
Затова и основният проблем на това т.нар. шоу на Дони не са просто шегите на тема "сексуална ориентация".
Проблем е цялостната му посредственост. И неадекватността - съвсем същата, като в нелепия опит на Парис Хилтън да се прави на развълнувана от кулинарията. Само дето Парис все пак си кюта в някакъв там блог, докато на Дони и екип им беше даден национален ефир, за да я демонстрират.
Процесът на създаване на едно предаване е много сериозен и относително дълъг. Става с добра идея, черпене на чуждия опит (дето се вика, да погледат малко по-съсредоточено как работи Елън Дедженъръс например), дълга работа по декора, осветлението, визията на водещия и телевизионния му образ, сценарния екип, темите, актуалността, първите гости, начина на говорене, ключови моменти в хода на програмата.
Уточнява се още общият профил на публиката (тази пред екрана и тази в студиото), обичайният режисьорски ред и разположение на камерите, музиката, динамиката. Цялото това нещо отнема време, човешки труд, мислене, проби.
Мониторинг се прави на всеки етап, дават се препоръки, гледат се готови части. Накрая би следвало да има нещо като творчески и технически съвет, който допуска или не едно предаване, според това как е оценено то като телевизионен продукт.
Така се прави по света и този процес изобщо не е непознат за българските телевизии. Хеле пък за БНТ, където това, макар и в по-домашен, наш си вариант, винаги Е бил начин да се допускат до екран предавания.
Според това, което в две поредни седмици гледахме като "съботно шоу" обаче, подобен предварителен процес не ще да е имало.
Искате ли да ви кажа как най-вероятно е станало така, че телевизията ни подари тази посредственост?
Ами ето: директорът на БНТ - Кошлуков - още с идването си на власт показа, че културата във всяка нейна изява не му е телевизионно интересна, затова форматът "шоу" се оказа единствено подходящ.
Окей, няма лошо, стига да има култура на правене на шоуто. После се обявява конкурс за такова шоу, на който Дони като българска звезда, се явява. Не знаем каква е оригиналната му концепция, но май и от телевизията не са си направили труда да разберат в детайли.
Както и да е, проектът на Дони спечелва конкурса. Казват, че е защото били приятели с Кошлуков, ама хайде да не изпадаме в битови подозрения и да приемем, че е защото идеята е била най-добрата от предложените (кой знае какви са били другите тогава!).
После са ангажирани мощности на телевизията и... на самия Дони. Нещо като фифти-фифти - на ти тука един телевизионен екип (според надписите накрая, никак не малък, между другото) и техника, дай място за снимки и сценарии, че да се почва и да го опраскаме!
После всичко е оставено на самотек, а от телевизията са се заели с други, очевидно по-важни неща от някакво си там едночасово шоу в събота вечер.
Пък то, шоуто, се прави! Снима се в мазе, май клубчето на театъра на "Българската армия", доколкото мога да преценя по т.нар. декор.
А той е "т.нар.", защото не е никакъв декор на шоуто, ами си е просто една подредба в заведение, леко преформатирана като за телевизия. Мебелно модулче, превърнато в диванче двойка, на което да сядат гостите. До него е сбутано столче за водещия. Пред тях - половинчата, клета масичка.
Цялото нещо прилича на лошо направена холна декорация в евтин мебелен шоурум с претенции и мебели реплики. Встрани е разположен оркестър, който изглежда като халтурна формация, дето свири на откривания на супермаркети, годишнини на политически деятели и юбилеи на административни структури.
Не само така изглежда, но и така свири - с моето непрофесионално ухо чувам изостанали от цялото цигулкови звуци, леки фалшименти и догонващи ноти.
В концепцията Дони като единствен сценарист е решил оркестърът да дава различен прочит на познати класики, вследствие на което слушаме посредствено изпълнение на класически теми в "севернокорейски вариант" или в български фолклорен.
Само Дони им се радва, ние пред екрана присвиваме вежди и се срамуваме заради музиката.
Осветлението в една телевизионна програма е важно толкова, колкото и водещият. Тук то е забележително със своята... липса.
Мисля, че с фенерчетата на няколко модерни смартфона би се получила по-ярка и по-сочна картинка от това, което грустно стоеше в рамките на телевизора, при все наличието на прожектори наоколо. Видяхме, че има там някакви кабели и стойки за такива, докато гостите влизаха на сета.
Изникваха от някаква тъма, където тихо и на две крачки от лицето на водещия са стояли да чакат да си чуят представянето. Според аплодисментите и смеха, които кънтят, наоколо следва да има публика.
То има, де, ама това са хората от екипа, които в момента нямат работа и кибичат да гледат. Затова и няма как камерата да ни ги покаже, пък и смехът е наужким, записан е.
На цялата тая бутафория Дони вика, че ще ходи в някакво си "второ студио", където артисти правят скечове. И вярно правят скечове, хората - на ниво "трети "А" клас". Мъже, облечени като жени, жени, които били мъже, Костас Леви бил чех, Мгумба бил от Гърция, критик критикува шоуто в ефира му - абе голем смех, изпопадваме вкупом!
Мислех си, че по-посредствен хумор от този в "Шоуто на канала" не може да има, ама ето на - можело!
Сега малко за гостите. Горките хора! И те са се съгласили да дойдат при Дони по приятелска линия. Ей така ще да е станало:
Дони: Е, Юли (Маричков, Момчиле, Влади, Зуек и т.н.), аре да ми гостувате в едно шоу, дето сега го почвам по БНТ!
Юли (Маричков, Момчиле, Влади, Зуек и т.н.): Ами добре, брат, щом е за тебе, идвам! За какво ще си говорим?
Дони: Ами... малко за тебе, малко това-онова, малко за нещо ново, ако имаш...
Юли (Маричков, Момчиле, Влади, Зуек и т.н.): Ами имам, да. (или "Нямам, не.") Но ще дойда, заради тебе!
Дони: Супер! Аре, ще се видим на снимките...
И после поканените идват в мазето на снимки и разчитат, че водещият знае какво прави. А той не знае.
Не знае какво да пита. Не прихваща интересните теми, които подскачат тук-там в самотните им монолози. Решил си е да ги побутва да разкажат някакви случки, дето са си ги споделяли на маса, ама са еб*си яките и аре сега и зрителите да ги чуят!
Вярно, някои от тях са забавни, пък и гостите са си готини, затова седиш и гледаш как се опитват да спасят затъващата среднящина на хорото, на което приятелски са се хванали.
Настават и минути на неловко мълчание - запълват се с многозначителна тишина, остатъчен смях или едно "ооооох", спонтанно произнесено от Зуека в края на разговора. То всъщност и няма разговор, защото няма тема и цел на гостуването.
Накрая изпращането е като край на търговска среща, в която двете страни не са стигнало до споразумение - с едно такова общо и замазващо "Ми, добре...".
Е, кое му е добрето?! Какво ново, различно разбра публиката от това гостуване?
Може би, че днес най-актуалното в света на българското изкуство е да се произвеждат програми за пътуване по света при българската диаспора? Малко смешки, малко музичка, камерен състав и лек декор, че да е лесно за организация, и, айде, при българската емиграция на екскурзия!
Не че е лошо, разбира се - българите по света също гледат БНТ и имат нужда да срещат на живо артистите ни. Ама при толкова стойностни събития в културния ни афиш да предпочетеш да занимаваш обстойно зрителите именно с "туристически спектакли" (да не кажа халтури) е прекалено, особено за начало на едно шоу, излъчвано в гледано телевизионно време.
И най-важното - водещият няма едно много важно умение за добрия телевизионен журналист - бърз рефлекс към случващото се. Няма присъствие и усещане за владеене на нещата.
Прилича на човек, който прави нещо пробно, по заместване и за малко. Няма харизма, няма образ, няма автентичен интерес към това, което представя сам.
Дони не е водещ - той се прави на водещ. И тази му роля, за разлика от музикалната му такава, е много слаба.
На нейния фон дори нелепият робот Питагор изглежда по на място. Той поне показа някакъв рефлекс към случващото се, при това импровизирано. Идеята за него също ще да е била родена и реализирана без особена мисъл - "дайте да сложим тука един робот - правено е през осемдесетте по света, да, ама па кой тука ти е гледал капиталистическа телевизия тогава?!".
Както и да е, копиран или не от чуждия опит отпреди 40 години, Питагор можеше да е симпатичен ко-водещ.
Трябваше просто и на него някой да му обърне внимание, да го дефинира като образ, да очертае взаимоотношенията му с Дони и гостите и да му даде характер. Имаше някакъв такъв плах опит, залегнал у него обаче - явно във всяко предаване той трябваше да е въплъщение на някакъв обществено значим и обсъждан факт или тема, като нетрадиционната сексуална ориентация например.
Само че вместо да се присмее на хомофобията например, той се прояви като неин рупор. Представете си като как щеше да развие и загатнатата в края на второто издание на шоуто тема за патриотарските изблици!
Така, както беше заявена с "България на три морета" и "Всички на сапун" обаче, направо не ми се мисли в какво щеше да се изроди.
Така става, когато реализацията не е подплатена с мисъл, прогнози и детайлно пипане. Защото дори децата знаят старата телевизионерска истина, че в окото на камерата всичко се увеличава по десет. Уви, така става и с непрофесионализма и правенето на неща урбулешката.
Така посредствеността се превръща в норма.
Хубавата новина от цялото това телевизионно издевателство на гърба на зрителите и техния вкус е, че Дони сам спря шоуто си.
Това доказва две неща - че наистина не е сигурен в себе си в тази си роля и че е достатъчно разумен и интелигентен да се вслуша в критиките. Прави му чест - никой не е застрахован от провал и най-добрата тактика да излезеш от него е като искрено си го признаеш.
На този етап продължаваме да предпочитаме да гледаме Дони като музикант и е добре, че хилавият му образ на телевизионен водещ се появи едва два пъти.
Вината за цялото това недоразумение обаче не е само и единствено на Дони, защото съм убедена, че ако не беше реагирал сам, програмката щеше да има своите нефелни издания още поне няколко пъти.
Зад тази трагична смешка стои цяла телевизия! Стоят хора, които са отговорни за всичко, случило се на екрана, защото са сложили подписите си под вече готовата продукция и с това са я легитимирали като качествена.
Само си представете - те правят така и с други програми! Техният вкус е определящ за това, което ние, данъкоплатците, гледаме! Тъжно, нали?
Защото явно сме обречени да бъдем подценявани като аудитория.
Или пък още по-лошо - да бъдем подигравани. В това е и най-големият проблем на медиите изобщо и на БНТ в този случай - че публиката се приема за някакво тъпо, аморфно, лоботомизирано и безформено мекотело, което няма никакви критерии.
Ами изненадааааа - тук сме, гледаме, мислим, сравняваме и изискваме!
Така че хайде малко по-професионално, ако обичате!
Вижте и Парис Хилтън, за чието кулинарно влог шоу ви разказах в началото на този текст - дори тя има някакви задръжки да не го превръща в телевизия, а да го държи в рамките на собственото си онлайн пространство.
Точно там е мястото и на програми с качеството на "Съботното вечерно шоу" в този му вид - снимано все така пет за четири, несъстоятелно и сбирщайн, но поне кратко и в известен смисъл дори комично с тоталното си безсмислие, което то самото не осъзнава.
И една съществена разлика - произведено с лични пари, не с обществени!
Толкова по въпроса с шоуто на БНТ. До следващата натрапена посредственост...
