Първото полувреме на любовта...

То е общо взето като с GSM-ите. Идва изведнъж, и съвсем скоро след това не можеш да си представиш живота без него.

Кара те да правиш всички досадни женски неща, които те дразнят в нормалното ти ежедневие, преди ТОЙ да се появи.

До края на първия ден след това вече знам наизуст всички снимки от Facebook-а му. Проверила съм профила му над 44 пъти. Нарисувала съм над 14 версии на психопортрети, базирани на формата на носа и разстоянието между веждите му. Образувала съм средна оценка въз основа мнението на приятелките си.

На втория ден вече съм направила хороскопа в astro.com. Според него си пасваме средно и ни очакват добри и лоши събития заедно. Това ме вдъхновява към по-нататашни смели действия, като например писане на sms.

На третия ден вече съм изчела всичко за гените, и с ужас установявам, че черните му очи са по-силни от моите сини и децата ни най-вероятно ще са с тъмни очи. Това леко ме разколебава, но само до момента, в който си представя как се образуват децата ни. След това игнорирам подобни детайли.

След следващата среща положението се влошава допълнително. Оказва се, че резултатите от всички гореописани изследвания са били погрешни. Проведеното емпирично изследване праща astro.com и мненията на приятелките ми от снимките тотално на боклука.

Отделно, той е в онази фаза, в която мъжете те гледат като кученца. Готови са да спрат цигарите, пиенето, мачовете и да сменят гардероба си още утре. Говорят безумни неща, в които най-вероятно и вярват. Казва ми, че всеки път като го докосвам му се обръщал светът, и също така смятал, че съм идеална.

Колкото повече вино пием, толкова по-идеален става и той. Всичките му недостатъци се превръщат в разбити клишета - като това, че доскоро черно и кафяво не си отиваха. След четвъртaта чаша вино разстоянието между веждите му изгубва значение. Много по-важно става разстоянието между жилището му и бара, в който сме в момента... където и да сме. Въобще, всичко е супер.

На следващата сутрин всичко е различно. Откривам как най-тъпите песни по радиото заслужават всички награди на света. Виждам колко е яко да е октомври, да е кално, да вали, и всички да са със сиви шлифери.

Поздравявам кварталните кучета и пияници, оставям стотинки на бездомниците по пътя. Усмихвам се на всички селяни, които ме засичат на ляв завой, а колегите ми в работата заприличват на нормални хора с живот като на всички останали.

Изобщо, намирам се в състояние на полет - вървя по-бързо, говоря по-високо, смея се по- смело, и пея наум. Имам чувството, че ми се случват всички неща, които ме карат да летя, наведнъж - все едно пия прекрасно уиски, скачам с парашут, слушайки жестока песен, и междувременно съм в Рая. Просто всичко страхотно в едно.

Мда... Истината е, че колкото и да е банално, един човек може да те докара дотам. Може да пристигнеш толкова бързо, колкото сам би ти отнело безкрайно много уискита, парашути и песни - и пак няма да е същият полет.

Истината е, че когато ти се случи такъв човек, в началото е пластелин в ръцете ти. Имаш цялата власт над него и това те влудява и дразни едновременно. Защото през цялото време осъзнаваш момента, в който и той, като предишния, ще се превърне в зъл себичен сексист, който слуша майка си.

Накрая сигурно и той като сдуханите комплексари ще заяви, че всичко е било само за секса. Ами...  дори и да е така, си е заслужавало.

Ако жените са кучки, мъжете да са кученца.