Големият пазарлък за еврото...

Дали еврозоната ще оцелее след тази си криза? Този въпрос стоеше преди три седмици. Тогава отговорът му беше положителен. Логиката диктуваше, че икономическият интерес и политическата воля ще се съчетаят, за да запазят общата валута, въпреки трудностите.

Това обаче повдига допълнителен въпрос: дали лидерите са направили достатъчно, за да поставят еврозоната на стабилни основи? И отговорът, за съжаление, е отрицателен. Наистина има напредък - но ще бъде необходимо още много усилие, както интелектуално, така и институционално.

И това е, ако приемем, че бъдещите трусове ще наложат допълнителни реформи. Няма обаче как това да бъде сигурно.

Кризата е проверка на способността за оцеляване на еврото

Еврото е уникален проект. Концепцията за обща валута, използвана от многобройни суверенни държави, изисква солидарност и дисциплина. Колкото по-разнообразни са включените в него икономики - и колкото по-различно е тяхното икономическо представяне, толкова по-голяма е потребността от солидарност и толкова по-малко е вероятното й наличие.

Така се и оказа. Мнозина вярваха, че силен политически съюз и икономическа гъвкавост са необходими, за да оцелее еврозоната в дългосрочен план. Само при криза щеше да стане ясно дали условията за оцеляване са налице. И настоящата криза е практическото изпитание за това.

Ето една въздействаща реч на Лоренцо Бини Смаги, член на борда на Европейската централна банка (ЕЦБ), която формулира нещата пределно ясно. "Европа", отбелязва Бини Смаги, "е еволюираща, разрастваща се, продължаваща пътя си към интеграция. Това обаче не се случва според някакъв предварително зададен и договорен план, а по-скоро в отговор на предизвикателствата, пред които тя се изправя - които в някои случаи е вероятно да застрашат самото съществуване на паричния съюз."

Настоящата криза е именно такова предизвикателство. Тя може да бъде наречена път към интеграция в стила на "Изпитанията на Паулина"; това е изключително рисков път, но също така и водещ до резултати, поне до момента.

Никой не е предвиждал съчетанието от няколко кризи в момента

Реакцията на кризата е перфектен пример за рисковете и отплатата на този подход. Шокът свари Европа неподготвена. Някои забелязаха опасностите, породени от огромните вътрешни дисбаланси и безотговорното отпускане на заеми на периферните държави.

Малцина обаче съзнаваха, че това може да се съчетае с глобална финансова катастрофа, която да породи кризи в банковия сектор, държавния дълг и конкурентоспособността в рамките на еврозоната.

В отговор на това лидерите показаха забележителна иновативност. За по-малко от година те одобриха спасителен пакет от 110 млрд. евро за Гърция, в сътрудничество с Международния валутен фонд (МВФ)изградиха нов фонд за европейска финансова стабилност с капитал от 440 млрд. евро.

Наред с това решиха да бъде променен договорът, да бъде създаден постоянен спасителен механизъм, коригираха Пакта за стабилност и растеж, за да подобрят фискалната дисциплина и създадоха нова система на макроикономическо наблюдение.

Германия прие идеи, които гражданите й ненавиждат. Страните със сериозни финансови проблеми - а и не дотам сериозни - приеха мерки за икономии, които гражданите им ненавиждат. Станахме свидетели на много сблъсъци и викове - но шоуто все пак продължава.

Но колкото и далеч да е стигнала еврозоната, тя още не е отишла достатъчно далеч.

Съществуват три предизвикателства

Първият от проблемите е, че лидeрите на страните в еврозоната не са създали режим, способен да предотвратява и да се справя с потенциални кризи.

Вярно е, че са постигнати споразумения във важни области. Едната от тях е намерението за следене за и насърчаване на конкурентоспособността, особено на пазара на труда. Без гъвкави пазари на труда подобна обща валута няма как да функционира.

Друга област е концентрацията върху дългосрочната фискална стабилност. Не по-малко важно е решението за въвеждане на закон за банковите регулации. Позитивна стъпка е и планът за следене на задлъжнялостта на банките, домакинствата и фирмите.

Въпреки това остават големи дупки в цялостната стратегия. Най-важната липса в плановете за икономическа координация е нежеланието да се признае връзката между външните излишъци на държавите от т.нар. Стара Европа и финансовата нестабилност в периферията (Новата Европа - бел.р.).

Концентрацията остава в изключителна степен върху фискалната недисциплинираност, която не е причина за кризите в Ирландия или Испания.

Междувременно най-големият недостатък на плана за постоянен европейски механизъм за стабилност е, че средствата му - общо 500 млрд. евро - биха били недостатъчни, за да се справят с кризи на ликвидността в по-големите страни. Нещо повече, тази сума реално зависи от средства от страни, които сами по себе си може би се нуждаят от спасяване.

Политическата цена на изхода от бездната може да е твърде висока

Втора трудност е, че не е ясно дали държавите, които в момента са в затруднения, ще бъдат в състояние да избегнат своите кризи на приемлива политическа цена. Те едва са започнали това, което със сигурност ще се окаже дълъг и болезнен процес на адаптиране.

В момента за Гърция, Ирландия и Португалия достъпът до финансовите пазари е блокиращо скъп. Не е ясно кога или как те ще получат отново този достъп. От друга страна, те нямат лесна алтернатива на тежкия си път. Страните с трудности имат големи структурни първични фискални дефицити (при това преди лихвени плащания).

Поради това преструктурирането на дълга само по себе си не е панацея. Отделен въпрос е и дали проблемните държави ще могат да си върнат конкурентоспособността, без да направят деноминирания си в евро дълг още по-непреодолим. В момента страните, които изглежда вероятно да намерят път за измъкване от кашата, са Ирландия и Испания - но е твърде вероятно да има нови финансови и икономически трусове.

Трето, еврозоната не успя да разреже гордиевия възел, свързващ фискалната с финансовата криза. Преобладава мнението, че основните кредитори на банките трябва да получат пълните дължими суми, докато правителствата трябва да избягват преструктуриране на дълговете си. Тази комбинация е машина за прехвърляне на цената на предишни безотговорни отпускания на заеми върху данъкоплатците в страни, чийто частен сектор е вземал прекомерни заеми.

Време е и двете страни да признаят предишните си грешки

В момента, уви, еврото е преди всичко "съюз на прехвърлянето". Но тези прехвърляния на практика са станали още преди години, когато са били отпускани тези заеми. Би било полезно - и честно - германското  правителство и правителствата на останалите страни-кредиторки да заявят на населението си, че спасяват собствените си спестявания под формата на спасяването на периферни държави.

Алтернативата е да бъдат отписани дълговете и да бъдат директно рекапитализирани банките им. Но признаването на това би означавало признание, че политиката им е били грешка. Това определено би довело до благотворен ефект.

Всъщност можем да отидем и още по-далеч. Признанието, че грешки са правени и от страната на добродетелните, и от грешниците, може да се окаже необходимо условие за поддържане на политическата воля за засилване на системата. Предстоят огромни предизвикателства.

По-лесно би било да вярваме, че те ще бъдат преодолени, ако всеки признае своята роля в забъркването на кашата. Тези, които по толкова глупав начин са отпускали заеми - и тези, които толкова глупаво са взимали тези заеми, са замесени наравно в това.

Както бе отбелязала френският министър на финансите Кристин Лагард, "тангото се танцува от двама". Наистина е така - и танцът на еврозоната е неимоверно сложен. Но все пак той продължава. И ще продължава, стига да се запазва волята двете страни да останат преплетени в едно цяло.

Новините

Най-четените