Грешка е, че се съобразихме с общественото мнение за следенето на данните от мобилните оператори и Интернет. Убеден съм, че греша, но така поискаха хората.
Това е буквалният синтез от думите на министър-председателя Бойко Борисов преди малко в едно предаване, което не бях гледал отдавна. Досега знаех, че Борисов е в състояние да изговори противоположности и да застане на различни позиции в рамките на часове. Но това вече е нещо качествено ново: тук това се случи в няколко изречения. Разноречието доби шизофренни нотки.
Този път Борисов не просто изказа противоположни твърдения. Той ни направи свидетели на вътрешния си диалог. Признавам, никога не съм чувал политик да каже „убеден съм, че греша”. Признавам, никога не съм чувал политик така симпатично да си измие ръцете с общественото мнение.
Всъщност, присетих се за една моя стара чуденка: защо му е на Борисов цялото това одобрение, когато той не може да инвестира и една прашинка от него в името на свое политическо решение, което смята за правилно. Защото така беше още навремето: тогава шепа баби в изблик на локален егоизъм бяха в състояние да убедят кмета Борисов да преосмисли плановете си за завод за боклука, например. Днес няколко вестникарски публикации могат да убедят премиера Борисов да преосмисли каквото и да било. Дори решения, които са взети с цялата решителност, която образът на Борисов предполага. Или с цялата дисциплина на производната му партия.
Но нали тъкмо това отличава политиката от пазара? Невинаги е възможно да се разположиш спрямо наличните предпочитания. Трябва да ги моделираш. Невинаги интересът на мнозинството е общественият интерес. Нали затова са лидерите – да го провидят, да го наложат, да убедят в правотата си, да проведат политиките. И в крайна сметка, ако се налага – да се разделят с част от одобрението си в името на по-висша или по-далечна цел. Това е въпрос за лидерството в политиката, за личния подпис. За отговорността. Същата онази ясна, дори оличностена, политическа отговорност, която ГЕРБ използва вече няколко години в посланията си. И която го отличава от парцелираната процедурна демокрация, която виждахме доскоро.
Прав ли е Борисов за следенето на данните в Интернет и от мобилните оператори? Не знам. Не това е въпросът.
Въпросът, който си задавам вече месеци, е лидер ли е Борисов? По-скоро: може ли да бъде лидер онзи, който, овластен да управлява от мое име и в мое име, черпи политическата си състоятелност от заклинанието „така искат хората”. Истинско ли е тогава най-борисовското от политическите качества на показ – решителността? Истински ли е тогава почти митологичният образ на кацащия от небето държавник, който разпръсква блокадата? Истински ли е?
Защото това отдавна не е въпрос за пиар. Това, на практика, е въпросът за историческа роля на Борисов. Или по-скоро за това дали Борисов осъзнава изискванията на ролята, в която днес се намира. Дали това ще бъде един голям разказ в историята ни или пък ще остане едно голямо приказване.
