Засрами се бе, дядо Мико

В селото, от което произхождам дойдоха софиянци. Странни хора по къси панталони дето говореха на мек диалект и хубави общо взето. Селото беше обявено на доизживяване заради язовира, затова всички къщи бяха от кирпич. Не даваха да се строи, но вече, какво значение.

Отсреща се настани чичо Мишо, страхотен софиянец велик бас сливналия, висок и умен. Бял човек и възпитан от консерваторията. Всяка вечер с татко се напиваха и пееха изумително македонски песни. Ма така пееха, та се тресеше гората и целият свет. Готини времена беха и песните по-друго звучаха там:

"Не си го продавай, Кольо, чифликооот,
мама не ме дава, Кольо, за тебе! "

Така де. Един ден тръгнахме с чичо Мишо да събираме сливи. Щото въпреки образоваността, алкохолът задава нормите на хубавите хора, а джанки требва да се събират, заради музиката и основните положения в живота. Намерихме ний една пожълтяла джанка скършена от плодове и започнахме да я отрисаме. Чичо ти Мишо по стар софийски обичай събираше сливите в кофичка. Както пише в теоретичните трудове по ферментация.

Те точно така в оня момент насреща изскърца врата и се появи дядо Мико. Дядо Мико беше над осемдесетгодишен, но гледаше сума ти брави овце, мъж кинта и петдесет, от тия дето немат чупене.

Дигна ни щур скандал щото сливата дето обирахме беше на метри от входната му врата на дядо ти Мико. А чичо Мишо с достолепието на просветеността и изпраните къси гащи се изправи и рече:

- Засрами се бе, дядо Мико бе!

А Дядо Мико отвърна:

-  Он ми бере сливуту, я че се засрамим!

Он ми бере сливуту, я че се засрамим.

Годините си минаха, нема го дядо ти Мико, нема кой да запее вече на село. Цел живот се чуда и аз как така се срещат цивилизациите, егати цивилизациите... На Чичо Мишо щерка му, челистка, замина за Мексико в Монтерей, отидох му на гости скоро. Много възрастен, беше загубил оня велик бас, едва шепнеше. Татко, и той умря. Изпихме бутилка ракия с чичо Мишо останала оттогава, местна джанкова. Но вече какво значение... България гасне зад ниските хълмове, какво от нас е останало...

Само дървета скършени от плодове.