Наскоро в захлас слушах за любовната история между учителка по руски и автомонтьор, която продължава вече 20-та година. Чудя се дали тя му рецитира Лермонтов на вечеря, а той я потупва нежно с манивела по гърба?
Не вярвам, че противоположностите се привличат. Вярвам обаче, че и еднаквостите загниват в предвидими жестове. Всеки човек е уникален оригинал, в който дремят кодове от миналото. Та, като стана въпрос за миналото...
Навремето баба ми била най-красивата мома в околията. Насила я сгодили за един ковач. Тя склонила, а през нощта сама се евакуирала по керемидите на мъжовата си къща. По задник. И се прибрала у дома, за срамотите.
Красотата й оценил дядо ми, първият учен човек на село, висшист и учител по литература. 7-ми клас се оказал върха в образованието за баба ми. Тогава й намерили въшки, а тя от срам повече не стъпила в училище.
Дядо ми "Учителят" бил достолепен, твърде не-красив, но с усет за хубавото. А баба така хубаво пееше. И не само. Баба цепеше дърва, колеше кокошки и прасета, дядо беше по изкуството. Преподаваше в училището, построи читалището, създаде ансамбъла за народни песни и танци. От всичко най-държеше баба да му сервира обяда точно в 12 часа! Нито минута по-късно. Баба трещеше с едни тенджери, крещеше с пълно гърло и кълнеше претенциите на Учителя.
Той строго премълчаваше истеричната природа на жената, дето две деца му роди и отгледа. И тайно крадеше дърва от къщи, та да може да сгрее читалищното настоятелство.
Един ден дядо отиде за дърва в гората и се загуби. Баба тръгна да го дири. Викали се по име, а ехото събирало онази любов, дето я нямало помежду им. Намерили се и пак започнали да се карат. И така до безкрай...
Миловидната ми майка дошла от малкото село в София да учи. И тя като дядо. Попаднала на одухотворения ми баща - студент по актьорско майсторство и изиграли всички сцени от "Ромео и Жулиета", на живо обаче. Оженили се и започнали с кавгите. Така 20 години.
За това време баща ми стана звезда в местния провинциален театър, караше колата си с боза, вместо с антифриз, наби директора на театъра в собствения му кабинет, хвърли режисьора на един спектакъл в шадраванчето с червени рибки и рецитираше Пеньо Пенев на миньорите, дето призори излизаха от рудника, претрепани от работа.
Татко беше любимец на публиката и големците. На 40-я си рожден ден сбра разни "величия" у дома и баш главния готвач на Балкантурист да готви. Място нямаше, та масата от хола продължаваше на отворени врати в коридора на етажа и влизаше тържествено в товарния асансьор на блока. Беше и драма, и комедия. От грешки, но не по Шекспир.
Майка ми, също човек на изкуството реши, че е време за нови грешки. Разведе се, отиде на среща на випуска след 25 години, а на сутринта се върна с един съученик за ръка. "Ще се женим", рече тя. Баба ми се прекръсти и излезе. Таз пост-ученическа романтика продължи други 20 години.
Сестра ми и аз отраснахме в театъра и без уговорки узряхме с идеята, че мразим артистите и хората на изкуството. Тя се ожени за актьор, на мен се падна музикант. Тя режисира документални филми, аз пиша сценарии. Омразата ми се трансформира в подсъзнателен избор, или нещо носталгично с елементи на жестокост.
Моето творческо семейство се люшкаше между търпението ми, малката ни дъщеря и големите претенции на бащата-създател. Тържествено събитие отбеляза края на романтиката. В една голяма мизерия, когато нямаше дори какво да ядем, моят „музикант" взе пари назаем, за да празнува величествено рождения си ден.
Тогава театралната ми завеса падна. Разтурих художествения колектив и почнах отначало. Сама.
Не виня арт персоните, виня само избора си. Но нека бъда откровена - нагледах се на творци и техните творби. Търся си автомонтьор...
