Психично болните са една от най-пренебрегваните социални прослойки, и то от десетилетия. Клеймото „срам" обяснява жалката картинка на психиатричната помощ у нас - тя се търси обикновено в краен случай, а много често пациентите живеят в изолация и без компетентно наблюдение, след като излязат от специализираните институции с бели стени.
Така се стига до повторни кризи и новини от типа „психично болен се барикадира / заплашва със самоубийство / откри стрелба" и т.н. Докато те, меко казано, са лишени от шанс за реинтеграция и пълноценен живот, в България дори няма регистър, който да събира данни за тях и да следи състоянието им.
Това затруднява работата на малкото дневни центрове за психично болни, които най-често предлагат социални услуги - осигуряване на подслон, храна, социална среда за болните, което прилича повече на овладяване на последствията, отколкото комплексна грижа за пациентите.
Нещо повече, скорошно проучване на Националния център по обществено здраве показа, че всеки пети българин страда от някакво психично разстройство или неврози, но няма финансова възможност, достатъчно ясна информация или смелост да потърси помощ.
Леки състояния като тревожен синдром и депресивност или се пренебрегват, или се отдават на фактори извън индивида, подлежащи на отшумяване, но при всички случаи се потулват навътре в неговото съзнание.
А това никак не помага, напротив.
Най-големият проблем обаче е лечението на психичните разстройва като физиологически заболявания, със съответните дози разноцветни хапчета, които в общия случай притъпяват външните проявления на проблема, но не го изкоренят. Освен по „лесния начин", пациенти, преминали през психиатрични клиники, разказват за нечовешко отношение - побои, връзване към легла.
Това налудничаво състояние на психиатричната помощ има своите обяснения извън хроничния недостиг на държавно финансиране. За целта обаче трябва да върнем лентата назад към комунистическия режим, който измества едва появилите се експерименти с психоанализа през 20-те и 30-ти години на миналия век и „безотказното" народното лечение на болни души със съветска идеологическа научна дисциплина. „В този период има една графа:
или си луд, или не си.
Това е една бинарна система, която въвежда силно материалистичен подход към психичните заболявания, подчинявайки ги на физиологичните", казва младият изследовател от български произход Джулиян Шехирян.
Изложбата му „Изравяне на психиката" повдигна завесата за жестокостите, извършвани в лудниците по онова време, включително къпане в клетки на открито, експерименти с електрошок и силови методи за „изправяне" на изкривените съзнания, каквито не може да има в едно идеално социалистическо общество.
„Сред най-тъжните случаи са тези на пациенти с леки разстройва, изтръгнати от своята среда и подложени на агресивно лечение, което в крайна сметка им отнема възможността да се справят сами по-нататък", разказва Джулиян, вече от Флорида, САЩ, където живее, учи и добротворства в психиатрична клиника.
Полет над кукувиче гнездо
Той дава пример с Никола Казаков, брат на художника Димитър Казаков, който прекарва 13 години под влиянието на силни упойващи вещества в болницата в с. Пастра. Диагностициран с шизофрения, той е поставен сред пациенти с много тежки проблеми, далеч от скулпторите, които е създавал в състояние на афект, и продължително време е приемал медикаменти в конски дози, които според очевидци са го докарвали до състояние на „дървен пън".
„Имало е случаи, в които на 100 - 200 пациенти се пада по един дежурен психиатър в болниците. Ясно е, че при това положение те не могат да третират пациентите като индивиди, а като покорни тела", коментира Джулиан. За да създаде изложбата, той е провел серия разговори с практикували психиатри през 60-те и 70-години, видял е личния архив на покойния психиатър Кирил Миленков, търсил е в учебници, оборващи „буржоазния Фройдизъм", в антикварни магазини и библиотеки.
Самият проф. Миленков е признавал, че е имало моменти, когато автобуси на Държавна сигурност стоварват по 40 неблагонадеждни за режима, които трябва да бъдат освидетелствани в лудницата на 4-ти км в София. Удобно, без съд и присъда и с псевдо-квалификация „латентна шизофрения", тези врагове на режима са изчезвали.
Тези престъпления остават до голяма степен неизвестни - и ненаказани. Джулиян обаче не оспорва психиатричната наука по време на комунизма, а по-скоро цели да види какво наследство е оставила днес.
Първото, което бие на очи дори отвън Атлантическия океан, е изолацията на специализираните институции в далечни и малки села, далеч от очите на обществото. Единствената „новооткрита" клиника е тази в Пазарджик преди 9 години, която всъщност се премести в нова сграда. Обществена тайна е, че останалите са в плачевно състояние - част от Шуменската психиатрия дори бе затворена поради опасност от срутване, а ремонт започна след дарение от Япония.
„Дори да се откриват нови клиники, там започват да работят хора, възпитани по стария модел, които просто го възпроизвеждат", казва Джулиан.
Липсата на адекватно финансиране от години изправя психодиспансерите пред сериозен кадрови проблем.
Наскоро здравният министър Петър Москов обеща (поредно) увеличение на заплатите в сектора с европейски средства от сегашните унизителни равнища - средно около 600 лева, поради което доста способни психиатри заминават да работят в чужбина.
Преди три години държавните специализирани болници дори започнаха да връщат пациенти поради невъзможност да се грижат за тях. И днес моделът на финансиране е на брой преминали пациенти, клинични пътеки няма, а това обрича специализираните болници на недоимък.
Това се явява и предпоставка за инциденти, например скорошният случай на починал пребит по жесток начин пациент в Курило, който доведе до решение болницата да бъде преместена в София.
Надеждата тук е бъдещата електронна здравна карта, която да определи нуждите от болнични отделения и услуги по места. Отделно, тече процес на обучение на лични лекари и здравни специалисти, което според Джулиян е добра стъпка, тъй като базисните психологически знания ще им послужат, за да насочват пациентите към най-правилните специалисти. Той дава пример телесните болки, които може да означават натрупано психическо напрежение, но също така могат да станат повод за серия излишни изследвания за какво ли не, които да доведат до нищо, освен повече стрес за пациента.
Премълчаване
Все още у нас понятието „психично болен" е стигма, която се премълчава. Хората прикриват вътрешните си дилеми и проблеми, и вместо да решат проблема в зародиш, те го задълбочават. „Всеки е имал трудни преживявания, но те не изчезват с времето, а се натрупват. Те са част от нашите отношения с другите, не са заключени в самите нас. Важно е хората да знаят, че за проблемите трябва да се говори, да не се срамуват от това. Най-лошото е самоосъждането, когато си враг сам на себе си", казва Джулиян.
В изложбата му присъства и един медицински шкаф с инструменти и хапчета, открит по време на интервю в „Александровска болница" с възрастен психиатър, който е практикувал през 60-те и 70-те години. Шкафът е прекрасна метафора за лекуването на душевни болки като физически проблеми, но също така и за скритите демони, които не искаме да освободим. Вместо да ги оставим да бъдат изровени.
