Най-дългата война в живота ми беше тази срещу самия себе си. Все още не знам дали съм успял да я спечеля, но вече спрях да се държат така сякаш тялото ми е враг.
Усещането ми за бърнаута е като за автоимунно заболяване. Самоунищожителна война между човека сам със себе си.
Трудно се открива или диагностицира, тъй като симптоматиката му зловеща игра на криеница със себе си. Отличава се с липса на осъзнатост между чувства, емоции и дори невъзможност за свързване със собственото ни тяло.
Междувременно то, тялото ни страда и реагира, а ние потъваме в безпомощно отчаяние, тъй като не можем да разберем защо и как сме стигнали до тук.
Бърнаутът понякога се усеща като мъгла на съзнанието.
Тук сме, но не съвсем. Животът се усеща някак странно като на автопилот. Понякога дори губим чувствителност към семейството и приятелите си. Слушаме без да чуваме. Гледаме без да виждаме.
Влизаме в обсесивни състояния като например това, че работата ни е най-важното нещо на света.
Ако сте пропуснали, задължително прочетете и първите два текста от трилогията Burnout Masterclass, които са специално създадени за Webcafe. Ако желаете да прочетете и стиховете на автора, можете да го откриете в социалните мрежи като потърсите @kirilgurbetov.
Появява се параноя, че ако не работим по дванайсет часа на ден, то сме се провалили в живота.
Изпитваме постоянна паника, че нещо не е наред, закъсняваме или пропускаме задачи, независимо че сме ходеща електронна поща и календар. Бързаме за срещи така, сякаш животът на планетата зависи от това.
Привидно изглеждаме като уравновесени и съвсем нормални човешки същества, които са отдадени на нещата, които обичат.
Хора с ценностна система, високи стандарти, ясни планове и цели в живота. Устремени и мотивирани сме да покоряваме, докато не започнем да се разпадаме. Рязко губим усещането за смисъл в живота и тогава идва то.
Напълно необяснимо и непреодолимо емоционално страдание.
Нещо не е наред, но не знаем какво точно ни липсва. В тези моменти животът ни изглежда като клопка. Убеждаваме се, че изход няма. Ежедневието ни се превръща във високоскоростно влакче, а с всеки изминал ден се чувстваме все повече като гигантски хамстер, който върти колелото, което дава ток на цялата планета.
Вярваме, че ако слезем дори за момент, всичко ще се срине.
Уви, моментът, в който спрем и се огледаме, ще разберем, че нищо от това не е имало истинска стойност и смисъл. За голямо съжаление бърнаутът и хроничната тревожност са белязали времето, в което живеем. Създали сме културата на свръхфункционирането. Скоростта тук е отвъд физическите възможности на будното човешко съзнание.
В тази култура на изхабяващ мултитаскинг има няколко ключови аспекта или битки във войната със себе си, които ще споделя през моя личен опит. Това са трябва, повече, контрол, време и перфекционизъм.
Трябва
Ако искате да форсирате или да напрегнете себе си, децата си или конкретен човек, то "трябва" е вашата ключова дума. Една от способностите на прегорелите човеци в бърнаут са мисловни модели, които започват именно с това. Днес трябва да стана рано, трябва да приготвя децата за училище, трябва да съм навреме в офиса.
Ако стигна в 9 и 5, а не 9 без 5, светът ще свърши.
"Трябва" работи, когато е в здравословни граници.
Ако получавате паник атака, докато оправяте миялната си в 2 сутринта, защото изпитвате силна обсесия или ви пронизва мисълта, че ако къщата ви не е подредена, то животът ви ще се срине, то просто си кажете "не трябва, не съм длъжен или не е нужно да правя това сега. Имам право и мога да го отложа".
Повече
Винаги съм имал усещането, че нямам достатъчно.
В много периоди от живота ми наистина е било така, но дори сега когато имам всичко, което някога съм искал тогава, то пак не ми стига. Мозъкът ни е устроен по някакъв изключително извратен начин, които постоянно се гаври с чувствата, желанията и нуждите ни. Никога нищо не е достатъчно.
Много харесвам една известна мисъл на Джим Кери, в която той споделя, че би искал всички хора да станат богати и известни, за да разберат, че това не е решението. Парадоксът е, че колкото повече имаш, толкова по-празен се чувстваш.
За голямо съжаление "повече" неща не запълват тази празнота, тя може да бъде уплътнена само и единствено от онова бленувано усещане за смисъл. Аз лично го изпитвам в моментите, когато изразявам себе си с думи, но за всеки човек е строго индивидуално.
Контрол
Ако трябва да избера една зависимост, която почти ме унищожи, това беше контролът. Пускането му започна да ме лекува така, както нищо друго на света. Нужни ми бяха години, за да започна да го правя.
Контролът е в сърцевината на прегорелите хора. Усещането, че всичко зависи от нас е пагубно за нервната ни система, тъй като технически ние можем да контролираме само нещата, които са вътре в нас. Привидно изглежда, че точно тях не можем, затова компенсираме с отчаяни опити за контрол на външната среда.
При мен често се изразява с компенсаторни обсесии под формата на чистене и подреждане. Именно в онези моменти, когато усещам прегарянето от това, че не мога да овладея всички задачи на света.
Това рязко спира дишането и усилва пулса ми. В тези моменти се опитвам да си припомня, че повечето неща не зависят от мен, а фаталистичните сценарии са само гнил плод на тревожното ми въображение.
Време
Бързането е смъртоносна битка. Бързането и времето са като вятъра, който разгаря жаравата ми.
Когато горя най-силно, усещането ми за време е най-болезнено обострено. Когато започнах да пиша стихове, много от текстовете ми циркулираха около диаболичния образ на часовника, мъглата, времето, бързането и смъртта.
Тогава ги усещах като образи на подсъзнателно ниво, но знаех, че те подреждат съзнанието ми и наместват парчетата от пъзела в разхвърляния ми мозък.
Усещането ми, че закъснявам за някъде, е нещо, което ме гони цял живот. Когато трябва да бъда в определен час на среща, винаги съм между 15 и 30 минути по-рано. Влизам 5 или 10 минути по-рано, за да не решат, че съм луд.
Бързането да стигна някъде в живота ми винаги е създавало голямо вътрешно напрежение. Винаги съм бягал, за да стигна по-напред, да постигна нещо повече, но сега осъзнавам, че вътрешният ресурс и цената, която съм платил не е онази първоначалната. Всъщност я плащам сега, но с лихвите.
Дори на физическо ниво аз не просто ходя, а бързам. Когато видя как някой се влачи по улицата, това дори ме напряга още повече. Ясно е, че хората сме различни, но бързането има ключова роля в прегарянето.
Един от лекарите, с които съм се консултирал ми беше споделил, че имам нещо наречено "реактивна нервна система". При подобно състояние провокирано от хронична тревожност и натрапчиви мисли, дори най-леката стимулация може да доведе до обостряне на симптомите. Решението не е да си вземем едномесечна почивка на самотен остров.
Постепенно трябва да започнем целенасочено да намаляваме темпото и да спрем да се надбягваме със себе си.
Перфекционизъм
Тук войната става кървава и мръсна. Играта е много стратегическа, тъй като перфекционизмът е маскиран като истинска добродетел. Това е способността ни да виждаме детайлите, да работим на максимална мощност, да бъдем поне привидно най-добрата версия на себе си.
Мили, любезни, подредени, спретнати, истинско вдъхновение и съвършенство.
Повечето такива хора, които познавам, включвам и предишна версия на себе си в тази категория, крият под него страх, а не съвършенство. Перфекционизмът е маска, която не може да се носи вечно. Днес е издигнат в култ, а носещите го са се самопровъзгласили за ролеви модели, които трябва да бъдат следвани и копирани.
Именно в културата на свръхфункционирането, перфекционизмът успява да превърне земята под краката ви в кървава жарава.
Перфекционизмът винаги е маскирал раните ми, но така и не успя да ги излекува. Слагал съм маската си, но под нея винаги съм се чувствал недостатъчен, сякаш не принадлежа и нямам право да бъда себе си. Натрапник и самозванец.
Днес вече знам, че нищо от това не е вярно. Всеки е достатъчен, всеки има право да бъде и да прави каквото пожелае, стига то да не вреди на околните.
Краят
Докато дишаме, в нас винаги ще има борба на различни фронтове. Тревожността и паниката могат да бъдат овладени. Не можем да изтръгнем напълно от себе си нищо от това. Може би мирът наистина не съществува, но това не ни пречи да се опитваме да го докосваме от време на време.
Така и не спечелих войната със себе си. Всъщност дори спрях да се опитвам.
