Преди 106 години, на 22-ри септември 1908 година, България обявява своята независимост и с този акт става равноправен субект в международните отношения.
Това, разбира се, е решение, което трябва да празнуваме, защото чрез него българската държава се отървава веднъж завинаги от дори формалните задължения, които има към Османската държава по силата на Берлинския договор от лятото на 1878 година.
Има обаче две неща, които трябва да помним, а и от които е добре да си вземем поука, залагайки на прастария принцип, че историята е учителка на народите.
Първо е хубаво да си даваме винаги сметка, че всяка независимост носи със себе си не само права, но и много отговорности.
Наред с това е добре да не забравяме, че понякога формалната независимост може да ни подведе и да води след себе си неформална зависимост от порядък, който в дългосрочен план е също много опасен за народа ни.
Васалитет към султана
Според условията на Берлинския договор и промените след Съединението, Българското княжество е длъжно да плаща на османския султан ежегодно по 200 000 турски лири. В същото време княжеството няма право да подписва никакви международни договори, да изпраща посланици и да поддържа дипломатически отношения с други държави.
Тези условия, разбира се, се заобикалят и българската държава започва да създава свои ордени, с които да дарява чуждестранни представители в София.
Също така във всички европейски държави все пак са изпратени български представители, които обаче нямат дипломатически статут.
Най-тежкото условие, което няма как да бъде избегнато, е невъзможността да се събира мито при внос на стоки от Великите сили, заради специфичния т.нар. режим на капитулациите в Османската империя, който важи и в трибутарното княжество България.
Според него също така гражданите на Великите сили могат да бъдат съдени само от техните съдилища.
"Международното положение"
До голяма степен за взимането на решение да обяви независимостта от страна на княз Фердинанд Сакскобургготски особено важна роля играе международната обстановка в онзи момент.
Без да е необходимо да се влиза в подробности, ситуацията изглежда съвсем удобна. От една страна Османската империя е разкъсвана от вътрешни противоречия и т.нар. младотурци са извършили току-що (юли 1908 година) военен преврат, вследствие на който империята изпада в сериозна вътрешнополитическа криза.
От средите на младотурците ще изгрее по-късно звездата на Мустафа Кемал Ататюрк, който през 1923 година ще обяви края на султаната и ще създаде съвременната Република Турция.
От друга страна двата военни съюза в Европа са в етап на все по-сериозно противоборство.
Антантата (включваща Великобритания, Франция и Русия) започва все повече да усеща желанието на Централните сили (към този момент включващи Германия и Австро-Унгария) да се противопоставят на нейната очертаваща се хегемония.
Красонречив пример за това е Мароканската криза от 1908 година, където германците съвсем демонстративно подкрепят активно мароканските претенции за независимост от Франция.
Тази нарастваща враждебност започва все повече да притеснява Русия, която с право предполага, че българският княз Фердинанд симпатизира много повече на австро-унгарската държава поради произхода и роднинските си връзки.
Българският княз договаря тайно да обяви България за независимо царство и себе си за цар на практика едновременно с австро-унгарската анексия на Босна и Херцеговина, която по това време е в пределите на Османската империя.
Реакцията и новите зависимости
Очаквано в Цариград и в столиците на Великите сили реакцията е крайно негативна. Дори във Виена са донякъде недоволни, тъй като български войски дни преди 22-ри септември национализират Източните железници, собственост на австрийска железопътна компания. От своя страна Русия, както винаги, застава твърдо зад интересите на Сърбия, която рязко се възпротивява на анексията по нейната граница.
А наред с това Англия и Франция не желаят да се лишат от правата си по т.нар. режим на капитулациите.
В същото време обаче всички Велики сили са взели своето парче от пая при ревизирането на Берлинския договор.
Австро-Унгария получава Босна и Херцеговина, о-в Крит отхвърля султанската власт и се присъединява към проанглийско управляваната Гърция, Франция успява да се справи временно с Мароко, а Италия все повече се облизва за Либийските брегове на Африка.
Единствено Русия е заплашена от международна изолация, тъй като току-що е претърпяла тежко поражение в Далечния изток от Япония и няма ресурса да подкрепи военно Сърбия.
Единственият начин тя да запази до някаква степен своето ефективно присъствие на Балканите е да да се опита да постигне известно геополитическо предимство в така създалата се ситуация.
С тази цел руското правителство успява да договори признаване на българската независимост от страна на Високата порта в Цариград, като обаче прехвърля на България османското военно задължение за изплащане на репарации за Руско-турската война 1877-78 година.
Руснаците се отказват от османския военен дълг, а Българската държава се задължава да изплати на Русия 82 000 000 златни франка в следващите няколко десетки години.
Така независимостта се превръща в особено тежка финансова зависимост към руския император, който така или иначе трудно преглъща факта, че българският владетел е дръзнал да бъде вторият в православния, а и в славянския свят, носещ титлата "цар".
Независимостта отваря и възможността България да влезе в поредица тайни съглашения, които само четири години по-късно ще доведат до Балканските войни и краха на българския национален идеал, а след това и до още по-тежките последици от влизането на стараната ни в Първата световна война в състава на Централните сили.
Независимостта носи след себе си и много отговорности, произтичащи от изборите, които българските правителства правят.
С надеждата, че вече сме си взели поука от историята, честит Ден на независимостта!
*Емил Джасим е учител по история и програмен директор в Център за образователни инициативи
