Нюх към математиката, музикални способности или умения за работа с думите се смятат за вродени таланти, или, ако говорим с биологически понятия, произлизащи от нашите гени. Но сега Дейвид Шенu, американски автор на книга за генетиката, приканва хората да помислят отново по този въпрос.
Навлизайки в спора къде свършва природата и започва възпитанието, той твърди, че въпросът за генетичното предразположение е изключително преувеличен - и че този възглед ни кара да игнорираме нашия потенциал. "Има фундаментално погрешно разбиране за това с какво са свързани великите постижения. Нашите гени не ни ограничават до посредственост, или до нещо по-лошо от посредственост," казва той.
В новата си книга "Геният във всеки от нас", която предизвиква сравнения с книгите на канадския популярен социолог Малкълм Гладуел, Шенк описва нова гледна точка, че вместо да бъде статично копие, нашето ДНК е отворено за непрекъснато въздействие от външни фактори.
Природата и възпитанието непрекъснато си взаимодействат: гените могат да бъдат включвани или изключвани - или изразени в различна степен, в зависимост от средата. Дъската не се избърсва изцяло, както някога се смяташе, за следващото поколение. Областта на епигенетиката все повече показва, че свързаните със средата изживявания по време на нашия живот оставят отпечатък върху нашия геном, който се предава на нашите деца.
Гледната точка на Шенк е, че като насочваме тези въздействия от околната среда, можем да преодолеем това, което сме смятали за свои вградени ограничения. Той дава за пример музикалните способности. "Толкова много хора са ми казвали: "Роден съм без музикален талант" или "Аз съм естествено музикален", твърди той. "Факт е обаче, че никой не се ражда с вроден талант. Всеки се ражда с потенциал за музикален тон.
Това е очевидно в много по-голямото доминиране на перфектния тон в страни, където се говорят тонални езици като китайския, уточнява той. Тъй като тонът играе важна роля в ежедневната комуникация, хората се усъвършенстват в употребата му.
Дори правдоподобната теория, че определени етноси имат генетични преимущества в определени спортове, е поставена под въпрос. Шенк приписва успеха например на кенийските маратонци на залегналата дълбоко там култура на тичане, тъй като много кенийски деца тичат осем-десет километра на ден, от 7-годишната си възраст.
По негови думи: "Сред елитните спортисти има популярна шега: Как може останалата част от света да победи кенийското превъдходство в бягането? Отговор: като им купи училищни автобуси."
Дори характеристики на личността като упоритостта или трудолюбието, които е вероятно да повлияят на успеха в която и да е област на живота, са податливи на въздействие, вместо да са фиксирани продукти на нашите гени. Шенк цитира класическо изследване на психолога от Станфорд Уолтър Мишел, който е проучвал самодисциплината у децата.
В експеримента четиригодишни деца са имали избора между това да получат един бонбон веднага, или да изчакат 15 минути, за да получат два. Една трета от децата незабавно са избрали единия бонбон; една трета са изчакали няколко минути, но са отстъпили пред изкушението, а една трета търпеливо са изчакали, за да получат двата бонбона.
Когато сравнил техните училищни оценки от тестове, направени на 18-годишна възраст, професор Мишел установил, че децата, които са чакали, са получили с 210 точки повече от тези, които са предпочели незабавното удоволствие.
Изводът, който някои хора си правят от този факт, е, че някои деца са естествено по-дисциплинирани и за тях е предопределено да се справят по-добре от другите. Последващи изследвания са показали, че децата могат да бъдат научени на предимствата на отложеното удоволствие. Шенк казва, че всички родители биха могли да се поучат от това. "Всеки път, когато научаваме кои неща могат да бъдат предадени чрез обучение, можем да подобряваме начина, по който образоваме хората - и да правим промени на ниво политики."
Той казва, че възприятието за личните ограничения е една от най-големите бариери пред велики постижения или гениалност. "Има една логика на затворения кръг, когато става дума за талант. Когато погледнеш някой, който е велик, например Дейвид Бекъм като футболист, той е толкова далеч от това, на което си способен, че приемаш, че не можеш да го достигнеш."
Не всички са убедени в аргументите на Шенк. "Идеята, че всички от нас имат в себе си гениалност, е много привлекателна," казва Уенди Джонсън, водещ изследовател в областта на интелигентността и генетиката в Единбургския университет. "Но това е напълно и тотално самозалъгване. Истината е, че не знаем как да го създадем - и не знаем как да го вдъхновим."
Джонсън се съгласява, че хората често имат по-голям потенциал, отколкото си представят, например в математиката. Но да се приравнява това с гениалност означава теорията да се извежда твърде далеч. "Можем да научим всеки дванадесетокласник на висша математика. Гениалността не е в това да бъдеш в състояние да пресметнеш производни функции - а в това да постигнеш това, което са направили Нютон и Лайбниц: да ги изобретиш."
Шенк заключава, че заглавието на книгата е замислено да бъде провокативно, но казва, че основната й теза е сериозна. "Не казвам, че всеки може да постигне всичко, но никой не може да бъде велик в каквото и да е, освен ако има дълбокото убеждение, че това е възможно."
