Отдавна една единствена гръд не е разбунвала толкова духовете и не е ставала обект на такава социологическа, културна и естетическа полемика.
В края на миналата седмица Таня Илиева пресъздаде на живо централния образ в картината на Дьолакроа "Свободата води народа" и всички се вторачиха да изследват символния характер на пърформанса, но естествено от гледна точка на бюста.
Остроумно ли е хрумването или недомислено, достатъчно стилно ли е издържано или е форма на кич, какви са историческите препратки и конотации, кога цитатът става плагиатство и каква е принципно ролята на женските гърди в гражданските протести.
Очаквахме дори да чуем и мамологична експертиза, която да сравни анатомията на Таня с тази на анонимния френски модел - все пак онази дама тежи поне петнадесетина кила над нашето момиче и е далеч по-пищна (съгласете се, че това е чудесна база за нови и нови коментари).
Дори някаква контрапротестираща грубовато имитира разголването и показа двете си гърди в духа на дебелашко затапване на усилията и на оригиналния протест, и на Дьолакроа.
В цивилизацията на зрелището е напълно естествено женските гърди да се радват на повишено внимание, но някак си в анализите все се пропуска втората, по-семпла част от композицията - народа.
Славянската традиция, към която принадлежим, има много особена представа за това определение и заради силното руско влияние от Възраждането насам, ние сме подвластни на същото разделение, от което страдат и те векове наред. Разделението е "народ" - "не-народ".
Първата част е ясна - това е широката маса, т.нар. обикновени хора или както гласи съвременното евфемистичното клише - средностатистически българи. Втората обаче е по-сложна за дефиниране. По руска линия години наред я наричахме с изхабения и мътен термин "интелигенция", а днес пробваме да й лепнем етикета "средна класа", както и различни естетически щрихи, чудесно формулирани от писателя Георги Господинов в началото на недоволството и по-късно постоянно атакувани от поддръжниците на статуквото.
Между тези несъизмерими части на обществото (масите им са обратнопропорционални на приноса им в националната култура) съществуват особени отношения, нещо като несподелена любов. Докато едната изпитва симпатия към другата, иска да възвиси „народа" на равнището си и да му служи вярно (исторически примери дал Господ), другата изобщо нехае за непоисканите им жертви.
Мотивът на едните е братски и егалитарен ("Елате при нас, протестът е за вас"), докато другите изпитват откровена неприязън и вродено отчуждение от лентяите по жълтите павета ("Докато вие протестирате, ние работим и ви храним").
Разделението "народ" - „не-народ" има и друг много ясен политически израз. Парламентът всъщност е вместилището на "народните" избраници; тези, които електоратът е посочил да го представят и които потрисат с посредствеността си и спорния морал "не-народа", който пък неслучайно няма своето представителство в законодателния орган (и това е един от главните заядливи упреци към недоволството му).
Тази връзка между двете несъвместими обществени групи дава ясен отговор не само за причините за недоволството, но и за неговите последици. Линията между протест на духа и бунта на стомаха, която управляващите начертаха (и в която трябва да признаем има основание) е изключително логична от тяхна гледна точка и силно оспорвана от демонстрантите.
"Народът" не се интересува от метафизиката, "не-народът" е далеч по-склонен да не обръща внимание на физическото и да търси невидими връзки.
В този смисъл Таня Илиева е прекрасен символ на лятната революция в нейния грациозен финес, артистичност и креативност. Не бихме могли да си представим по-прекрасна Свобода от успешния и познат отвъд границите ни модел-актриса; проблемът й е само един: тя не води "народа"; води "не-народа".
