Една информация от братска Македония тия дни затапи всички предизборни наддавания у нас. Партия обещала на ергените в македонско село да им намери булки, ако гласуват за нея! Ово йе стандарт!
При нас залозите варират от три деца на семейство през физкултурни салони във всички училища, та до национализация на всички комунални услуги. Тече оспорвано надцакване и по линия на заетостта. Кунева обещава да създаде условия за нови 150 000 работни места. Костов обаче я цака с 200 000. А БСП хиперболизира до 250 000. Предвид факта, че за последните три години без работа останаха близо 400 000 души, всички те предлагат слаба утеха.
Преди дни социолозите установиха, че има глад в обществото за нова популистка партия - лява с националистически уклон, нещо средно между БСП и "Атака", ама повече да бие към БКП. Като слушам предизборната надпревара в обещаването обаче, скоро този глад ще бъде презадоволен, и то от наличните в момента партии. Няма нужда да се търсят нови.
В стремежа си да угодят на протестиращите, майките и пенсионерите партиите задвижиха със страшна сила поточната линия на популизма. Оттам към политическите сергии изтичат всякакви полуфабрикати - високи заплати и пенсии, ниски данъци за бедните и високи - за богатите, благородни инвестиции в образованието и културата, безплатни лекарства и бързи линейки. Има един малък проблем, обаче. Всички те са без срок на годност.
Отсега с голяма степен на сигурност може да се прогнозира, че никоя от големите партии няма да има мнозинство в следващия парламент Сиреч ще трябва да управлява в коалиция. Сам по себе си този факт обезсмисля всички партийни платформи и управленски програми, тъй като коалиция значи компромиси. Тъкмо в това се състои най-големият популизъм на българските партии. И най-голямото им лицемерие. Ще зарибят електората с красиви обещания, а после ще оправдаят неизпълнението им с коалиционното "извиване на ръце". Тази пиеса вече я гледахме при Доган и Царя, а по-късно и със Станишев в епизодичната роля. Може би затова сега всички са толкова смели в ангажиментите и риториката.
Неолибералната левица, която въведе плоския данък, сега говори за "радикален ляв завой", за прогресивно данъчно облагане, за одържавяване на частните монополи, за държавата като инвеститор. Обещава 80% скок на минималната пенсия и 450 лв. майчински. Но какво става, ако към социалния вектор се добави и либерален? Склонна ли ще бъде ДПС да изпълнява предизборната програма на левицата, например? Отсега е ясно, че двете се разминават по кардинални въпроси като плоския данък. Ами ако към тях се добави и Кунева? Най-малкото национализацията тутакси ще отпадне като опция.
Но дали е по-добре да не обещаваш нищо, за да си почтен към хората?
Популизмът има множество лица - като всяка лъжа. Една от любимите му маски е тази на "реализма". Тоест не предлагаме нищо по-различно от това, което сме правили до момента, вие ни познавате, доверете ни се. Това е предизборната поза на ГЕРБ. И донякъде на ДСБ десницата. Тя има претенцията да е "реалистична", "изпълнима" и "честна".
Само че когато политиката ти е претърпяла провал и си бил прогонен силом от властта или ако си загубил 90% от своя електорат, значи нещо в матрицата ти трябва да се промени все пак. Нима е "реалистично" ГЕРБ да иска втори мандат с все същите провалени обещания? Да не забравяме, че през първите четири години тя бъркаше произволно във фискалния резерв, за да покрие прекомерните си разходи. Но през втория този кладенец ще е изчерпан. С какво ще покрива минимума от социални плащания? Връх на популизма е също да се правиш на закрилник на бизнеса и богатите, когато страната е на първо място по бедност и социално неравенство в Европа. Ако единствено ниските данъци бяха причина за откриване на работни места, досега трябваше да сме цъфнали!
Хората не искат да слушат мантрите на десницата, която е винена за масовото обедняване. Но не вярват и на хартиените обещания на левицата, ако се вярва на социологическите проучвания. Истината е, че никоя управленска програма сама по себе си, пък била тя и най-прекрасната, не може да спечели доверие, ако не произтича от добра воля и зад нея не стоят политически авторитети. А такива сред българската политическа класа отдавна няма.
Моралната криза предхожда политическата. Затова и решението трябва да започне в този порядък. Оттук и дебатът за новите лица, новите идеи и новите формации, който започна под натиска на улицата и от който всъщност започва оздравяването на тежко деградиралия политически живот в страната. Докато това не стане, "политическият зеленчук" по предизборните сергии ще остане под подозрението за наднормено съдържание на популизъм.
