"Мнозина смятат, че свободата е да можеш да правиш каквото си искаш. Това не е свобода. Свободата е да упражняваш власт и да носиш отговорност за своите постъпки. Ето защо, когато някой започне протести, то това е или израз на безправие, или пропаганда на малцинството от народа.
Ако народът е свободен, той не протестира, а упражнява властта си. Правото на протест замества правото на власт и е доказателство за липсата на народен суверенитет. Правото на протест е прах в очите на народа, защото упражняването на свободно поведение не е свобода. Свободата е само когато реално се упражнява властта."*
Националната ни традиция в несвободата не е нова тема. Новото е дали си даваме сметка как незнанието и неумението ни да бъдем свободни блокират всичките ни останали сетива, с изключение на инстинкта за самосъхранение.
Без съмнение вековете на робство изиграват значителна роля във формирането на народопсихологията и закърнява в умовете на поколенията онази част от мозъка, където се крие полетът на свободната мисъл. За това и тоталитарният режим е успешен в своите посттоталитарни маневри да ни задържи роби.
Не е трудно да контролираш общество, чиито корени са в петвековния навик да си зависим. В този смисъл в свободата има дори нещо отблъскващо. Когато един несвободен човек е свикнал да получава жизнения минимум и защита в замяна на покорство и труд, хоризонтите на личната свобода, от която следва отговорност, изглеждат нелицеприятни.
Истина е, че падането на Желязната завеса ни донесе свобода. Само че не ни я поднесе на тепсия. Свободата дойде и ни каза:" Ето опитайте ме, изучавайте ме, опознавайте ме и когато ме разберете може и да се научите как да ме използвате." Дойде ни като гръм от ясно небе и ние започнахме своя танц на отчаяние, стъпка напред, две назад в разпознаването на свободата. Като евреите в пустинята.
И все пак по-важният въпрос е как неразбирането и липсата ни на усет за свобода притъпяват останалите ни сетива? Притъпяват ги до там, че така и не успяваме да стигнем до корена на обществения проблем, скрит дълбоко в псевдообществения договор, чийто връх се яви бруталното назначение на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.
А коренът на проблема е в обезвластяването на хората. В отнемането на правото ни да бъдем суверен. В посредническата функция на политико-експертния картел в онази нишка, по която протича властта. От обикновения избирател и данъкоплатец към овластенитте от него служители.
Доброто в цялата безизходица е, че ставаме все по-информирани. Вече всички говорим за разделение на властите, като абсолютно необходимо условие за справедливото функциониране на обществото. Законодателна, изпълнителна и съдебна власт.
Гръбнакът на това общество, хората, които избрахме да изпълняват тези власти с времето усвоиха до съвършенство изкуството на заблудата и си присвоиха правото да ги възпроизвеждат, а нас ни направиха обикновени зрители в своето представление и ...данъкоплатци.
В лутането си, в търсенето и разпознаването на свободата стигаме до там да протестираме с емоционален заряд и да търсим основа, на която да стъпим, в традициите на европейската бюрокрация. Дали това е най-здравата основа? Напредвайки във времето разбираме, че протеста освен морални констатации и емоционални послания трябва да има и конкретни искания, за да е успешен.
Разбираме, че най-разумния начин да постигнем обществен резултат е да трансформираме гнева си в рационален продукт с конкретни изисквания. И тогава започва едно голямо писане на документи от главните субекти в Протеста. Пространни документи, с дълги и сложни изречения и абстрактни дефиниции като "стриктен контрол", "драстично намаляване", "значимо забавящи действия"...
Исканията и решенията, които имаме и предлагаме се загубват между редовете на послания като "Шест стъпки" или "Дванадесет начала". Достатъчно разтегливо, абстрактно и сложно, за да се разбира от по-малко хора и да дава възможност за политически маневри в бъдеще.
В действителност проблемите са ясни, а решенията им са прости.
Основният ни проблем, от който следват всички други, е статуквото, в което трите власти се самовъзпроизвеждат. Смесването им и поставянето им в зависимост една от друга е очевадна предпоставка за злоупотреби, тежки зависимости, липса на законност и ефективен контрол. Крайният ефект го усещаме всички по джобовете си и в натрупването на всякакъв вид несвобода.
Трите власти се смесват, защото не се избират пряко от гражданите. Защото експертите, които твърдят, че политиката е сложна материя са намерили начини и инструменти да отдалечат властта от този на когото тя принадлежи по презумция и Конституция. Властта принадлежи на хората и това е конституционно право.
В избора на Законодателна власт (Парламент) инструментът, който реже пъпната връв на властта, се нарича Пропорционална избирателна система. Това е системата, която позволява на партийните централи да предлага и съответно контролира депутатите. Това е системата, която прави народните представители зависими не от народа, а от партийното ръководство.
Простата логика показва, че ако народният представител е народен, то той трябва да е зависим и подчинен на народа, а не на партийния лидер. Това може да стане със стопроцентова Мажоритарна избирателна система.
В избора на Съдебната власт този, който не ни позволява да си изберем съдии и прокурори, се нарича ВСС (Висш съдебен съвет). Орган от двадесет и пет човека, които назначават, повишават и освобождават съдии, прокурори и следователи. Такава концентрация на най-важната власт в ръцете на толкова тесен кръг от хора е достатъчна предпоставка за злоупотреба и наличието на съдебна система, която обслужва интересите на хората, които я контролират.
Независимостта на Съдебната система от прекия избирател я прави още тромава, несправедлива и неработеща. Системата може да заработи едва тогава, когато започнем да избираме пряко съдии, прокурори и полицейски началници по места.
В избора на Изпълнителна власт (Правителство) правото ни да изберем пряко Министър-председател се отнема от парламентарното мнозинство, което логично води до презумцията, че Премиерът защитава по-скоро партийния интерес, отколкото интереса на обществото.
Длъжността на човека, съставящ кабинет, който да управлява страната и преразпределя обществения ресурс, може да бъде най-ефективна и обществено насочена само ако се избира пряко от ...обществото.
В цялата амалгама и симулация на понятието "Обществен договор" вече съществено прозира един лайтмотива: "Политиката е сложна материя, която не е за широкия кръг от хора. Политиката трябва да се прави от политици и експерти, които разбират тази материя и затова трябва и да печелят много от упражняването й.
Тези хора ни запознават с една по-голяма група от хора, които смятат за годни, разрешават ни да ги изберем и после ги манипулират според интересите на по-малката група от хора. Този политико-експертен кръг бетонира своето вегитиране в публичната среда с понятието Партийна субсидия.
Средствата, които партиите акумулират чрез нея, им дава възможност да диктуват правилата на обществения диалог и да го насочват манипулативно в посока, която те желаят.
Всъщност политиката далеч не е сложна материя. Политика е това, което е изгодно за възможно най-широк кръг от хора. Политика е тези хора да се съгласят да изберат лично и пряко други хора, които ще харчат парите им и да могат да им търсят сметка за това. Политика е възможно най-голяма група от хора да стъпят на прости и логически принципи и да изискват специалистите и политиците да създават правила и закони, които да служат на хората, които са ги назначили на местата им. Защото има едно много просто правило, което гласи, че който плаща, той поръчва музиката.
И ние, като данъкоплатци, нямаме нужда от една огромна група посредници по нишката на властта, които харчат нашите пари в нищоправенето и празноговоренето си.
Изцяло мажоритарна избирателна система, пряк избор на съдии и прокурори, пряк избор на изпълнителна власт, премахване на партийната субсидия.
Това са няколко конкретни стъпки, които освобождават умовете ни от дългите послания за промяна, които циркулират между протестъри и парламентарно представени и непредставени политически субекти. И това е едва началото на промяната на обществения договор. Работата предстои, но е нужна здрава основа, на която да градим отношенията си.
*Цитатът в началото на текста е от личния блог на Мирослав Златев, www.mir1.free.bg
Даниел Донев.
Кафетоо, трябваше да пускате такива статии преди няколко месеца. Когато имаше протести, когато хората бяха на улицата да протестират, без идея с какво да сменят настоящата власт. Когато можеше да се промени нещо. Вместо това пускахте http://www.webcafe.bg/id_422594541_Grajdani_biyat_praseta Липсата на ясна цел уби протестите толкова, колкото и дебилното мълчание на управляващите. Сега този текст е стрелба в полето, след като стадото бизони се е изнесло. А може би и затова го пускате, при това в събота предпразнично. Когато никой не влиза, а до вторник ще е в девета глуха. За чиста съвест, един вид... ПП: Авторе, адмирации за текста.
„Политика е възможно най-голяма група от хора да стъпят на прости и логически принципи и да изискват специалистите и политиците да създават правила и закони, които да служат на хората, които са ги назначили на местата им. Защото има едно много просто правило, което гласи, че който плаща, той поръчва музиката......” Но, според мене има едно но, колкото по-голяма е една група от хора, толкова по разнородна е тя във всяко отношение. И толкова по-малка е вероятността, тя да вземе правилно решение да направи правилния избор, кой да ръководи общите дела. Демократични избори! Най-широко участие на гражданското общество в избори, които ще доведат до избор на почтени, безкористни, способни и компетентни негови представители, които да решават успешно проблемите на обществото! Тази мантра съществува не от вчера. Истина е, с времето избирателното право става все по-демократично, и включва вече практически всички, с изключение на тези, които са в затвора и на тези, които са до такава степен неадекватни, че са медицински освидетелствани Но знаменателно е, че с изпреварващи темпове се усъвършенстват и методите и средствата за все по-рафинирано манипулиране на „електората”, така че избирателите със своя глас все по малко, да не кажа изобщо, биха могли да попречат да изберат да ги управляват подкупни, користни, некадърни и некомпетентни „политици”. Подигравка е да се търсят корените на „демокрацията’ в античния свят. Елинската демокрация е съсем друга опера. Право на глас в гръцкия полис са имали само тези, които са били способни с меча си да отстояват свободата на града си като цяло, и на взетите решения в частност. Е, и тогава е имало възражения (Платон, с аргументи на Сократ), доколко е било целесъобразно „лидерите” да бъдат избирани от мнозинството. Демагогията също не е от вчера. В тази посока бих искал да препоръчам статията на Стоян Михайловски: „Ограничете суверенитета на невежите” - http://iztoknazapad.com/?page_id=5297.