Късно е, навън вали лек дъждец. Отново стоя до прозореца, вкючила радиото в очакване на любимата ми песен. И ето че тя идва и сълзите напират в очите ми. Хлипайки, гледам капките дъжд, които тропат по прозореца.
Чувам почукване на вратата, притичвам се, спирам пред нея и... зад нея няма никой, просто вятърът напомня за себе си.
Спомних си, минаха толкова години, красотата ми повехна, очите ми не греят като утрешното слънце. Съдбата беше ме предала. При тази мисъл сърцето ми се сви, седнах на стола до прозореца и всичко, спомних си всичко.
Него го нямаше, не чувах смеха му, не усещах ръката му вплетена с моята, нямаше нищо. Затворих очите си с надеждата да видя силуета му и спомените нахлуха в главата ми. Всичко започна отначало...
Усетих потупване по рамото, обърнах се и... беше най-добрата ми приятелка. Гледаше ме и ми се усмихваше. Постепенно се изправих и разбрах, аз бях в класната стая, усещах полъха на свобода, на безгрижие.
Обърнах се надясно и в ъгъла на стаята, на чина стоеше човекът, когото толкова копнеех да видя. Стоеше и гледаше с такова любопитство, кафевите му очи и прекрасната усмивка можеха да те накарат да се разтопиш.
Загледах се в него за части от секундата и тогава чух глас, беше моята приятелка. Искаше да отидем в салона, да поиграем. Дръпна ме за ръката и аз отместих поглед. Спомних си, какво е чувството да не знаеш какво ти предстои. И да мечтаеш за един прекрасен живот.
Да, спомних си, тази година завършвах и колкото и да бях щастлива, толкова бях и тъжна. Мисълта, че няма да му кажа какво чувствам, мисълта, че съдбата ми е била такава, ме пронизваше като нож. При тази мисъл краката ми спираха да се движат, не исках да продължа, знаейки, че няма да го видя, не исках!
Прибрах се, отворих вратата на стаята си и там грееше яркото слънце. Легнах на леглото, замечтана какво би било ако му кажа... но за миг си спомних, че реалността е толкова болезнена и само ще се нараня, ако го направя. Въпреки, че съдбата беше ни разделила и пак беше ни събрала, аз знаех, че нищо не мога да направя. Продължих живота си така, както трябва да е.
Но един ден не издържах. И казах всичко на най-добрата си приятелка, казах... казах и на него... Но беше късно, много късно. Завършихме и повече не го видях, останаха само снимките и спомените, както ми каза той. Спомнях си само колко близко бях и всъщност колко далеч...
Чух тропот, отворих очи и разбрах, това беше само поредният спомен, който ме караше да си спомня как проиграх живота си. И как съдбата ме беше предала.
Погледнах през прозореца, още валеше. Затворих очи и се чудех къде да намеря изгубените си години, изгубените мечти, дали отново ще те срещна и дали няма да е късно.
Дъждът продължаваше да вали, а очите ми пресъхнали гледаха силуета в дъното на стаята. Това беше сянката ми... единствената ми компания... дъждът продължаваше да вали...
