Кучешка любов

Преди четиринайсет години леля ми се омъжи за художник от руски произход, изключително рядък и интересен човек. Уви, с карамазовска съдба. Като се започне от участие в съветската намеса в Афганистан и се премине през рисуване на църкви, черепна травма от бутилка кока-кола след въоръжен грабеж, отхапан от кучета прасец и така до една фатална и нелепа смърт в дълбините на Волга.

Фактът, че всичко това, с изключение на едно, му се е случило далеч от пределите на България, може би е успокояващ. Изключението? Разбира се, става дума за българския кучешки зъб, който жълтее и не затъпява с годините. 

Румънците са превърнали кръвопийците си в търговско клише, което им коства някоя и друга секта. Само че в букурещкия аналог на Борисова градина не само е трудно да оцветиш подметката си в лайняно, а и в езерото плуват необезпокоявано патици.

Последният ми спомен от така нареченото Сухо езеро (онова място в Борисова, където деца влизат в топки с въздух, може би за да не им мирише на коз) е как някакъв човек подхвърля пръчка в средата на водния басейн, а огромния му дог цамбурка и плакне всеки в радиус десет метра, тоест всички.

Това продължава поне десетина пъти и няма как да не започнеш да се чудиш дали ти е забавно или ти се иска да му теглиш една звучна майна. Налазваш поредната бира, пък оня да си се дърви на кучето, нали си е негово. Голяма работа, така си казваме. 

Изниква един леко нещо тъп въпрос: маите предвиждат ли 2012-а да дойде и за четириногите? Но ето, че г-жа Фандъкова е чула лая на съгражданите си и си е поставила един вид като приоритетен този наболял (съвсем буквално) проблем.

С кастрационен център в кв. "Младост" и приют в "Кремиковци", какъвто е подаденият ни предизборен кокал, може би ще си осигурим някоя и друга спокойна нощ. Цялата тази работа с приютите ми се виждаше мъглява, затова отворих Закона за защита на животните и ето в какво общо взето се състои процедурата: 

Чл. 47. (1) Кучетата, настанени в приют, се кастрират, обезпаразитяват и ваксинират срещу бяс.

По-нататък продължава с това, че могат да бъдат отдадени безвъзмездно като компаньони (след регистрация), ако ли пък не - да се маркират и, тук няма да споменавам временните приюти (утопично, а?), да се върнат "по местата, от които са взети". 

А сега взимаме един столичен квартал, примерно китната Редута, запазила донякъде облика на София от едно време. Изобилстват къщите с дворове, но странно как "най-добрият приятел на човека" рядко се застоява зад техните огради. Всъщност се наблюдава интересен (Дарвинов?) куриоз: бездомните и дворните кучета го играят улични генгста аверчета срещу охранените им стопанствени събратя.

Изобщо, Лейди и Скитника си е чисто човешка приумица, някаква изкривена романтика. Колкото до клишето „като куче и котка", вижда ти се някак съотносимо с действителността, доколкото последната те изтръгва от съня в три сутринта, за да видиш през прозореца си добре познатия Черньо с една увиснала Аристокотка между челюстите. Не, като цяло и котките си живеят царски по тези географски ширини, но не минава без някоя и друга ексцесия. Нали си нямат котешки патрулки, които да ги вардят... 

Но да говорим в примери. Вече пета година живея във въпросния "живописен" квартал. Откакто се помня пред стълбите на кооперацията ми пребивават две четириноги - от мъжки пол и не, не ми приличат на двойка. Разбират се чудесно помежду си и с околните.

До момента, в който... бившата ми съседка не започне да ги храни. Как става това, ще попитате. Интересното е кога. В промеждутъка между полунощ и три сутринта. Съответно, прибиранията по това време са като глава от "Куджо" и успокоения от рода на: "Те са нервни, защото се хранят" никак не помагат.

Говорим си за жена, която отдавна вече не живее на този адрес! Отделен въпрос е, че нощта приютява и други "нервни" животинчета, чиито вечерен час не е нищо повече от освобождаване от каишката и хайманосване до сутринта. Визирам тези кучета, които все пак биват ограничавани през деня. За останалите свободата е подразбираща се даденост. 

Колкото до парк Гео Милев, изглежда съществува някакъв мълчалив пакт между майките с детски колички и стопаните на четириноги, защото за разделение на парковите площи административното ухо не е и чувало.

Общината направи чудеса за този конкретен парк през последната година-две и все пак не би било излишен лукс да се започне с "иновациите" именно от място като това - едно елементарно заграждение, тук-там табелка, кошчета за отпадъци. 

И ако се върнем отново към голямата картинка - какво да правим, ако разярено псе изскочи иззад храстите и му се сторим вкусни? Чакаме да отхапе... или поне това е може би единствената основателна причина то да бъде приспано.

Чл. 179., ал. 3 от Закона за ветеринарномедицинската дейност казва: "Евтаназия се допуска при: ...4. животни, чието агресивно поведение представлява опасност за живота и здравето на хората или животните". Тълкуването е, както може да се предположи, стеснително.

Има се предвид реална щета, реализирано поведение и пострадало лице. Защо намесваме осмъртяването обаче? Самата идея е тотално грешна, факт. Кучешките трупове не разрешават въпроса, румънците могат да си го признаят. 

Един приятел наскоро изказа своята абсурдна, но очевидно отчаяна и стриктно премислена теория за "изселването" на бездомните кучета извън София. Като човек, който много не се навърта из Балкана, той предлагаше последният да приюти предварително кастрираните помияри, защото, видиш ли, място бол.

В главата ми веднага изникнаха глутниците, спускащи се по билото, за да те ръфнат, намаляващата популация на мечките, вълците, сърничките... Но ето че за едно е прав: Няма място за старите кучета в европейска столица. Защото е малко жалко да чуеш от двойка хървати колко се радват на зоологическата фауна в града ни: "В Загреб е невъзможно да ни се случи!". Забележете, Хърватия не е членка на ЕС, за разлика от нашата горда Република. 

Сещам се и за друго, един гениален филм на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос. Kynodontas (кучешки зъб) хвърля поглед върху опитомяването на човешкото възприемане на света, където домашната котка е зло и страшно чудовище, а т. нар. кучешки зъб - ключ към свободата. Когато този зъб падне, границите също се спускат. Но, както се случва и във филма, за това е необходима воля. 

Всички помним началото на Глаушевата сага. И децата знаят на кого се вика Шаро. Годината е 2011 - умилително е да видиш как носталгията по родното село, точно като химикал в мозъка (както би се изразил Вонегът), обладава тялото на някой отруден човечец, който - преди да се усети, вече държи редовния леген с кучешка яхния и я поднася на четириногите си другари.

Как баби, изоставени от рода и внуци, сълзливо наблюдават кучешките лиги. Някаква деградирала представа за привързаност, която никак не подхожда на град, носещ името на мъдростта...