Нямах намерение да слизам на нивото на авторката Ирина Георгиева на материала със заглавие: "Как исках да се върна в България, но ми попречиха", публикуван преди две седмици в Webcafe и да отговарям на всичките лъжи, обвинения и манипулативни твърдения.
За това си има съд и там ще стане ясно кое е истина и кое не. Промених си решението, след като прочетох коментарите под статията, защото ясно видях как може да се манипулира общественото мнение.
Какви са фактите. Наистина всичко започна преди повече от две години когато поканихме г-ца Георгиева да участва в една конференция организирана от екипа на НЦОЗА и офиса на СЗО в България по изстрадалата тема за българската психиатрична реформа.
Г-ца Георгиева беше изявила съпричастие към проблемите на българската психиатрия с едно писмо до г-н Юрген Шефтлайн, което той любезно ми препрати и това беше повод да я поканим на конференцията заедно с него и още няколко международни експерти. Конференцията премина добре, макар и в условията на вече настъпила конфронтация между тогавашния екип на МЗ и Центъра за обществено здраве (НЦОЗА) и нашия екип в частност.
Причина за това беше поредицата от медийни изяви от наша страна, критикуващи липсата на всякаква реформа в областта на психичното здраве. В този смисъл г-ца Георгиева се яви в нашите очи като един от малкото поддръжници на позицията, която бяхме заели заедно с няколкото чуждестранни експерти които участваха в нашата конференция.
Ето защо, когато г-ца Георгиева се появи миналия август в моя кабинет и помоли за съдействие да си намери работа, аз бяха наистина ентусиазиран, че в екипа идва млад човек с образование и научна степен от престижен западен университет. Беше кандидатствала в някаква фирма, като се явила на интервю, но не я приели. Тогава й предложих да говоря с директора на Центъра и да се включи в нашия екип. След това започнаха проблемите.
Оказа се, че г-ца Георгиева не носи нищо със себе си - никакъв документ с който да бъде назначена на работа при нас. Като холандска гражданка тя нямаше и български паспорт, тъй като холандското законодателство не допускало двойно гражданство. Нямаше дори валиден ЕГН номер.
В счетоводството на Центъра се създаде доста сериозно напрежение поради проблема с осигуровките, които трябваше да бъдат превеждани. Освен това, г-ца Георгиева не представи никакъв документ за трудов стаж в Холандия, като твърдеше, че всичко това там става автоматично.
Що се отнася до превода на дипломата - на всеки е ясно, че това са процедури, които няма как да бъдат заобиколени. Всяка страна си има закони и те просто трябва да се спазват, още повече, че на „калинки" се бяхме нагледали през последните години. Впрочем, в сайта на НАЦИД (Национален център за информация и документация) се казва:
Признаване на придобито висше образование в чуждестранни висши училища се извършва с цел достъп до по-нататъшно обучение в системата на висшето образование, до обучение за повишаване на квалификацията и до докторантура, улесняване на достъпа до пазара на труда, както и за други цели, когато заявителят има правен интерес. Всяка държава определя политиката и процедурата за академично признаване на чужди образователни документи. Страните-членки на ЕС се придържат към основните насоки и политики на общността.
Аз търпеливо обяснявах на г-ца Георгиева всички тези неща и очаквах, че в края на краищата всичко ще се уреди. Накрая тя беше назначена по заместване в друга секция, тъй като в нашата нямаше свободно място поради проведените съкращения преди една година. Дипломата и научната степен бяха признати от директора. Включена беше и в курсовете за повишаване на квалификацията, които се организираха в Центъра. Към заплатата й бяха начислени полагащите се допълнителни средства - въпреки че все още не се беше регистирала в НАЦИД.
Последното се оказа препъникамъкът, който доведе до раздялата ни с нея. Независимо от настойчивите ми молби да направи още едно усилие и да преведе десетина страници от своята дисертация, които да бъдат счетени за автореферат и разгледани от Научния съвет на Центъра, тя упорито отказа да направи каквото и да било повече твърдейки, че вече е изхарчила цяла една заплата, за да си легализира дипломите и пр.
Обяснявах й, че такива са изискванията на правилника на Научния съвет към Центъра и те нямаше как да бъдат променяни просто защото имахме щастието да работим с експерт от такъв ранг. Всичко това можеше да стане за един ден, включително и пращането на автореферата в НАЦИД. Моето настояване това да бъде направено се основаваше и на факта, че формално тя не може да получава това допълнително възнаграждение, колкото и мизерно да е то, ако няма документални доказателства. За мое нарастващо изумление г-ца Георгиева упорито отказваше да извърши тази последна стъпка.
Междувременно се оказа, че нейната експертиза, с която тя така се гордее, не може да бъде от голяма полза за екипа, тъй като за участие в една статия, която пишехме заедно, тя поиска да й бъде закупен софтуер за подреждане на книгописа. Накрая аз поех това и направих книгописа на ръка, още повече, че ставаше въпрос за десетина заглавия.
По това време започнаха поредиците от самозапалвания в страната. Г-ца Георгиева много се ентусиазира от едно наше обсъждане за ролята на медиите и моделите на подражание, които се наблюдават в такива случаи. След продължителни дебати стигнахме до решение да направим такава среща с медиите, а тя да се заеме с основната презентация.
Описаното от г-ца Георгиева мое "нежелание" да се заемем с такова нещо се основаваше на горчивия ми опит от подобни спорадични изяви, защото много често посланието, което се отправя към медиите за сдържаност в представяне на подробности от поредното самоубийство, се възприема като налагане на цензура.
Ето защо нашата позиция беше и е, че трябва да има системно обучение, както на професоналисти така и на журналисти в тази област. Тази позиция е ясно изразена в разработената от екипа на сектор "Психично здраве" цялостна програма за превенция на самоубийствата , която е внесена и одобрена от МЗ. В своята статия обаче, г-ца Георгиева удобно пропуска този факт.
Така или иначе, взехме решение да проведем среща с редактори и журналисти на тази тема. За целта ангажирахме пресцентъра на МЗ и колегите от Военномедицинска академия, които се съгласиха да бъдат домакини на срещата. Държа да отбележа, че в организирането на това събитие ролята на г-ца Георгиева беше единствено да направи двадесетина слайда. Голяма част от материалите, с които тя запълни тази презентация, й бяха предоставени от моите колеги.
Оказахме й и техническа помощ, направихме препоръки и промени в някои от слайдовете, което, впрочем, се посрещаше с доста голямо нежелание от нейна страна. Цитираните правописни грешки бяха много повече от една, (в скоби мога да добавя, че видях доста зор да я убедя, че известната опера на Моцарт не се нарича "Магическата флейта", а "Вълшебната флейта", но както и да е), но това не беше големият проблем. Проблемът беше, че акцентът върху езика на слайдовете беше изрично изискване на товашния заместник-министър, която присъстваше на срещата, а и самата среща с представители на перото предполагаше това.
Самото събитие премина доста успешно, макар и с известно напрежение, породено от обстоятелството, описано по-горе, а именно неразбирането от страна на някои медии, че в тези случаи новината поднесена по сензационен начин провокира нови опити или така наречения ефект на Вертер (ефектът на Папагено е обратен и това беше причината да се цитира операта на Моцарт).
След завършване на събитието, поради проявения интерес от пресцентъра на НЦОЗА предложиха да качат презентацията на нашия сайт. И тук стана нещо неочаквано - г-ца Георгиева заяви, че тя има авторски права върху тези двадесетина слайда и не желае нейното "ноу-хау" да бъде ползвано от други... Още тогава започна да става ясно, че очевидно си имаме работа с човек, който или не разбира какво значи работа в екип или просто е заслепен от собственото си его.
Аз и колегите ми си дадохме сметка, че всъщност става въпрос за огромно високомерие и пренебрежение към всички нас непочиващо на никаква реална основа.
Така се стигна и до последния разговор с нея, когато тя влезе в кабинета ми и ме попита дали ще ходатайствам отново пред директора за нейното преназначаване, тъй като кандидатствала за голям проект, за който се изисквало да работи в някоя сериозна институция. Крайният срок съвпадал с изтичането на срока на заместване и тя се притесняваше, че няма да може да кандидатства за проекта.
Аз й обясних, че нямам намерение да ходя отново при директора, но ако тя много настоява, може да си говори сама с него. Добавих още, че всеки такъв проект е от полза за Центъра, тъй като носи допълнителни средства под формата на институционални отчисления и престиж, което очевидно е разтълкувано по начина, по който е написано от нея и което ще бъде основа за съдебен иск от моя страна, но това е друга тема.
Но да се върнем на въпроса за "калинките". След срещата ми с г-ца Георгиева смятам, че това понятие изисква разширение на тълкуванието и включване на нови елементи в дефиницията. Понятието "калинка" не се изчерпва само с една фалшива диплома. Дипломата може и да е реална - макар, че нейната реалност наистина се доказва чрез официална регистрация.
Когато обаче носителят на такава диплома не знае разликата между олигофрения и шизофрения, когато не е чел "Мъртви души" на Гогол (по нейно признание), а го е цитирал по крайно неадекватен начин ("пълната бездуховност на Русия през 19 век"?), и когато предпочита да използва друг доказателствен материал за своята експертност, а именно снимката, която е в началото на този текст, очевидно нещо не е наред.
Защото в статията си г-ца Георгиева е забравила да спомене, че към писмото си до заместник-министър Димитрова е изпратила и тази снимка, което беше повод последната да ми се обади по телефона и да ме пита каква е тази жена и какво иска... Същата снимка получих и аз с пожеланието да я представя на директора като допълнително доказателство за бъдещото й назначение.
Г-ца Георгиева е написала, че "...страната се нуждае именно от прогресивно мислещи специалисти и по-малко от хора с политическа принадлежност..." . Това е абсолютно вярно, стига да беше приложимо и за самата нея. За съжаление една снимка и един апостил не са достатъчни. Нужна е етика и известна критичност към собствената персона. Нужни са и знания, както професионални, така и общокултурни, за да бъдеш от полза на родното здравеопазване. Нужно е и по-малко презрение към родното "блато" и "експерти" . Нужна е и честност. Само тогава може би "най-уязвимата група от българското население - хората с психични проблеми" вероятно ще "загуби" от твоето повторно напускане на страната...
