Мекият тон на Иран

Новият президент на Иран Хасан Рухани направи дългоочаквания си дебют на световната сцена, когато изнесе речта си пред Генералната асамблея на ООН.

Бившият президент Махмуд Ахмадинеджад, демагогът-предшественик на Рухани, бе заздравил глобалната си репутация от трибуната на ООН с тиради, които безпогрешно предизвикваха скандали и показно напускане на залата от западни и израелски делегации.

Въпреки че Израел предсказуемо не присъстваше този път, САЩ бяха представени от зам.-посланика им в ООН - сериозно подобрение на посещаемостта спрямо предишни години.

Самата реч на Рухани не беше особено запомняща се с ораторски постижения

Новият ирански президент трябваше да крачи по тънко острие - едновременно да звучи подходящо агресивно за родната аудитория - и за политическия елит в Иран, ръководен от аятолаха - и паралелно с това да прави помирителни жестове към международната общност, която изгаря от желание Техеран да прекрати осемгодишното си плъзгане към изолацията.

Имаше искрен оптимизъм около новата администрация на Рухани и надежда, че той ще подобри отношенията си с Вашингтон, което би довело до облекчаване на сериозните санкции срещу страната му.

Твърде е рано обаче да се прецени дали изказванията на Рухани са били първи предпазливи стъпки към дипломатическо сближаване. И все пак има три основни неща, които са важни в речта му.

Засега не се очертава решение на проблема с ядреното оръжие

Рухани отстояваше непроменената позиция на Иран, повтаряна многократно и от Ахмадинеджад, че Иран няма интерес към създаването на атомно оръжие и не представлява заплаха за света.

Това е позиция, която някои страни - конкретно САЩ и Израел - приемат доста скептично, и можем само да се чудим какво друго ще развее като илюстрация за иранското вероломство израелският премиер Бенямин Нетаняху, когато изнесе своята реч пред ООН на 1 октомври.

Рухани се надява правителството му и Вашингтон да успеят да достигнат до „рамки", в които да преодолеят различията си, но „липсват особени индикации какви отстъпки биха били необходими от двете страни".

Той изглежда отхвърли и подозрението върху иранската ядрена програма като произлизаща от "войнствени групи за натиск" - отправка донякъде към неоконсервативните кръгове във Вашингтон, които призовават за военни удари и смяна на режима в Техеран. Това може да звучи донякъде като извъртане, но реално е в тона на аргументите, които "по-умерените" иранци ще продължават да употребяват.

Тоест, тезата, ме Вашингтон може и да е склонен на драстични стъпки, но американското население няма голям интерес от сблъсъци с Иран, точно както в момента има сериозна опозиция срещу военна намеса в Сирия. И трябва да признаем, че това е доста сериозно дистанциране от досегашното заклеймяване на "Великия сатана Америка".

Най-окуражаващият знак на атомния фронт е, че и Обама, и Рухани са поверили преговорите на най-важните си дипломати - американския държавен секретар Джон Кери и иранския външен министър Мохамед Джавад Зариф. Последният е прекарал голяма част от кариерата си в ООН и е сериозен и уважаван преговарящ, което засилва надеждите за позитивен завършек.

Има много усилия в бъдеще, които ще трябва да бъдат положени, преди да се стигне до споразумение, но ако сегашните преговарящи не успеят да го постигнат, трудно е да си представим, че въобще някой би могъл.

Призракът на революцията

Ислямската република, както охотно признават дипломатите й, е идеологическа държава, пропита с повече от тридесетгодишно съчетание от шиитска идеология и революционен ляв жаргон.

Въпреки че носи тюрбана на религиозен деятел, Рухани не би стоял ненамясто на американски семинар за дипломанти, тъй като използва редовно фрази за преобладаващия и доминиращ "дискурс" в международната политика, "хегемонските" амбиции на глобалния Север и заблудата на противопоставянето "център/периферия".

Това е език, който режимът много тачи и е любим на върховния водач - аятолаха Али Хаменей, който поддържаше подобен тон в обръщението си преди година пред Движението на необвързаните държави в Техеран. Но сега, след като Западът вече е информиран за "структурното насилие" - термин на Рухани - което санкциите му налагат върху иранското общество, дали ще размисли? Не търсете отговора при Грамши.

Реториката е важна

Речта на Рухани надали е изненадала много хора, но в нея ясно личеше стремеж към по-помирителен тон. Критиките към Израел не включваха изрази от рода на "ционисткият враг". Нямаше дори следа от по-укорителните филипики* на Ахмадинеджад за естеството на Холокоста.

По-интригуващо е, че Рухани повтаряше в рамките на изказването си две фрази, които присъстваха и в речта на Обама по-рано същия ден - и двамата отбелязват важността на "взаимното уважение", като едновременно с това настояват, че ерата на "играта с нулев резултат" в геополитиката е приключила.

Обама и Рухани може и да са използвали тези два израза с противоположни цели, особено в случая с "нулевия резултат" - Иран укорява САЩ, че обмисля едностранно намеса в Близкия изток; САЩ пък са настръхнали от иранската подкрепа за сирийския режим, който отчаяно се бори до последно. И все пак двете страни очевидно се чуват една друга.

Сега остава само да си зададем въпроса: кога те наистина ще започнат и да разговарят.

* филипика - яростна, изобличителна реч, както и едноименно произведение на Демостен

Новините

Най-четените