Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Българите са "градинарите на Европа", но много европейци дори не предполагат

Поглеждаме към корените на това старо взаимодействие между българите и земеделието в Европа във време, в което фермерите започват да се питат могат ли и с какво да заменят сезонните работници мигранти Снимка: iStock
Поглеждаме към корените на това старо взаимодействие между българите и земеделието в Европа във време, в което фермерите започват да се питат могат ли и с какво да заменят сезонните работници мигранти

"Ако сте се наслаждавали на сочни пресни плодове в Европа това лято, вероятно може да благодарите на българин за това" - така започва статия в международното издание The Economist със заглавие "Българите са градинарите на Европа по-дълго, отколкото си мислите".

С уточнението, че българите "вършат мръсната работа на европейците още от времето на Османската империя", статията още в началото поставя въпроса за предизвикателствата, пред които пандемията е изправила земеделието в Западна Европа.

Всяка година десетки хиляди работници от източната част на Балканите отиват да берат, плевят, копаят и поливат във ферми във Великобритания, Германия, Италия, Испания и други страни.

Когато COVID-19 затвори границите тази пролет, западноевропейските фермери се паникьосаха от липсата на работна ръка, затова правителствата трябваше да се откажат от нареждането да не пускат българи в съответните страни, уточнява изданието.

Да погледнем към историята на това взаимодействие в земеделието, преди да видим и пред какви предизвикателства се изправя то в ерата на COVID-19.

Повечето европейци предполагат, че миграцията за сезонна работа на Запад е започнала след Студената война, когато България се е освободила от съветското господство. Но според цитирания от The Economist историк Марияна Якимова, придвижването датира от края на 17 век. Османската империя, която тогава управлява Балканите, наема българи, които придружават войските им и отглеждат зеленчуци за тях.

Нахлуването на османците в централна Европа е победено във Виена през 1683 г., но техните последователи от българските лагери започват трайна връзка със земеделието в региона.

В края на 19 век, когато Виена и други австро-унгарски градове процъфтяват, българите създават пазарни градини в покрайнините им. През 1918 г. Австро-Унгария се срива, но, загрижени да нахранят Виена, австрийците предоставят привилегии на своите български градинари.

Междувоенните години се оказват златна ера за нашите предци, които напускат дома си през пролетта, за да работят в Австрия, Чехословакия и другаде, и се връщат вкъщи в късна есен. 

По-мрачна глава от историята започва през 1938 г., когато Адолф Хитлер подписва споразумение с България за изпращане на земеделски работници в Третия райх. По време на войната още хиляди българи отиват да заменят изпратените на фронта германци. Но след 1945 г. много от завърналите се в новокомунистическа България са екзекутирани като дезертьори.

Други се заселват като бежанци в австрийския Бургенланд (федерална провинция в състава на Австрия), създавайки ферми, които и до днес снабдяват виенските пазари, разказва още The Economist.

Комунистическите десетилетия прекъсват традицията за сезонна работа в чужбина на българите, отбелязва още изданието, което цитира и българската дума за това - "гурбет". След 1989 г. практиката се възобновява, първоначално нелегално в Испания и Италия, по-късно с разрешителни за работа и накрая безпрепятствено, след като България се присъединява през 2007 г. към ЕС.

В наши дни българската страна е изправена пред недостиг на работна ръка, макар заплатите да растат, според изданието. И все пак брането на чушки у дома може да докара само минимална заплата от 1,87 евро на час, докато почасовото възнаграждение за прибиране на аспержи в Германия например е 9,35 евро. 

Това е историческият преглед, който международното издание прави върху свързаността на българина със земеделието в Западна Европа. Статията е факт в момент, в който пандемията недвусмислено показва колко крехка е всъщност нашата хранителна верига от полето до вилицата. 

Развиващите се страни, разчитащи на трудовата миграция, са изправени пред по-значителни предизвикателства при събирането на реколтата и пускането на храна на пазара. Трудоемката работа, особено около реколтата, води до тежки моменти в производствената линия. 

Широко разпространените блокади и ограниченията за движение през международни граници означават големи предизвикателства за обичайната армия от сезонни работници, които пътуват, за да берат, сортират и опаковат пресни продукти във ферми в цяла Европа, пише специализираното издание The Pig Site. 

Великобритания например разчита на най-малко 75 000 временни селскостопански работници, по-голямата част от които идват от други места в Европейския съюз. Още стотици хиляди - много от които извън ЕС - са привлечени да работят на полета и лозя в Италия, Испания, Германия и Франция.

На фермерите се налага да търсят начин да заменят с местни работници разликата в трудовата мигрантска дейност, като прогнозите сочеха, че това ще са над 1 милион сезонни селскостопански работници в Европа.

Освен това конкуренцията в търсенето на местни работници е голяма, тъй като всички фермери са изправени пред изпитанието да наемат такива, което оскъпява процеса. 

Обикновено фермер-мигрантите работят заедно за целия сезон, преди работникът да се върне в града за друга сезонна работа. Мнозина обаче избират просто да останат в градовете.

За да помогнат на селскостопанската индустрия да се справи, правителствата трябваше да се намесят, стартирайки амбициозни кампании за набиране на персонал, за да открият "селскостопански армии" в собствените си граници, или дори докарвайки със самолети групи работници от чужбина, на които са предоставени специални права.

Но дори в страни като Германия имаше истински проблем с набирането на мигрантска работна ръка, обяснява Кейти Аскеу от специализираното списание Food Navigator.

По време на първото блокиране подобни проблеми има в целия свят. Това обаче не са единствените предизвикателства. Дори някои фермери да успеят да приберат реколтата си, заради затрудненията за пътуване, се появява и въпросът със складирането.

Не всички стоки могат да понесат трайно складиране обаче. Откъдето идва и другият проблем, който изпъква в епохата на COVID-19. Хранителните вериги разчитат на доставяне на продукти до магазините максимално бързо, така че храната да пристигне свежа.

Заради това се наложи фермерите да се състезават да предлагат храните си на местни магазини, без яснота кога отново ще възстановят международните си доставки. Отделно заради намалялото търсене покрай карантината, някои не можеха да продадат стоката си, което доведе и до загуби в сектора. 

За да избегне Европа втора криза със сезонните работници, фермерите биха могли да помислят за роботизирано земеделие, смятат експерти. 

В Нова Зеландия например инженери от Robotics Plus разработват автоматизирани роботи, които биха могли да поемат някои от най-често повтарящите се и трудни етапи от прибирането на реколтата. 

Те могат да помагат за събирането на киви и аспержи и да ги сортират по големина. Базираната във Флорида Harvest Crop Robotics пък работи върху машини, които могат автоматично да събират ягоди, докато изследователи от университета в Кеймбридж са създали робот за бране на маруля.

Но е трудно да се разработи робот за всяка култура. Начинът на събиране на ябълки и боровинки например е коренно различен и с това роботизираното земеделие изглежда не може да замени живата работна ръка. Освен това тези роботи биха били ограничени само до най-богатите фермери, тъй като разходите за тях са високи.

Друга алтернатива за в бъдеще е да се използва по-добре наличната земя. Съществуват технологии, които да определят качеството на земята в най-близкия район.

Използвайки изображения от космоса, може да бъде измерено съдържанието на хранителни вещества в земята или да се идентифицират нови области, в които да се работи по-ефективно, да се реагира на недостатъци в земеделските земи и да се обработва почвата бързо.

Това обаче би означавало сериозно преструктуриране на бизнеса във време, когато той е на загуба. 

Всички тези проблеми обаче са повод да се помисли как хранителната система да стане по-устойчива. В този смисъл пандемията дава възможност да се мисли за едно по-стабилно земеделие.

Тя повдига и въпроса с количествата загубена храна по веригата. Експерти са изчислили, че средно от цялата изхвърлена храна 70% биха могли да бъдат изядена при евентуална оптимизация на пътя ѝ от фермата до трапезата.

Около 40% от цялата храна става отпадък някъде по веригата. Във време на загуби, този процент е наложително да се сведе до минимум, така че хората да се възползват максимално от всичко, което се произвежда.

Американската компания Apeel е измислила начин, който да удължи срока на годност на пресните плодове и зеленчуци, което означава по-малко хранителни отпадъци. Компанията изучава свойствата на плодовите кори, за да произведе безцветно и безвкусно покритие, което може да се нанесе върху плодовете и зеленчуците и да увеличи значително живота им.

Идеята е да се правят от растителни съставки като кожи и семки, които често се изхвърлят по време на обработка. Това засега обаче е само пилотен проект. 

Независимо дали става дума за роботи берачи или космически снимки на плодорони почви, все още е трудно, рано и скъпо да се заменят онези многогодишни традиции, които са изградили сезонните работници в Западна Европа.

И все пак изглежда е дошло времето да се мисли за нови възможности, независимо от античните корени на това взаимодействие. 

Най-коментирани

Най-четените