Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Има ли решение на спора със Северна Македония

Решение има, въпросът е дали има желание то да бъде приложено на практика Снимка: iStock
Решение има, въпросът е дали има желание то да бъде приложено на практика

През последните няколко дни историята за пореден път беше употребена като средство за оправдаване на политическа импотентност.

С викове "За Македония" България бе хвърлена в поредната дълбока политическа криза, която всъщност няма нищо общо с Македония. Тя има общо с други, вътрешнобългарски проблеми.

Но Македония, също както интеграцията на ромите, е тема, която е много благодатна за развяване на политически лозунги. Няма нищо по-важно за българските политици от съществуването на "врагове" и "живи рани", които да бъдат употребявани за целите на партийните демагогии. Това е ценен урок, усвоен от комунистическата идеология и практика.

Позволявам си да го заявя директно - онези хора в България, които не желаят решаване на спора със Северна Македония в полза на нейната евроинтеграция, са хора, обслужващи, съзнателно или не, интересите на Русия на Балканите. Това са хора, за които езика на омразата и създаването на обществено напрежение, са единственото средство за досег до властта.

Преди да се запитаме има ли решение на спора със Северна Македония, по-редно е да се запитаме - "Искаме ли да има решение на спора с Македония?"

Същият въпрос може да бъде зададен и на македонските политици и историци - "Искаме ли да има решение на спора с България?". И в двата случая отговорът е по-скоро не.

Причината за това е, че този спор, чисто политически впрочем, обслужва партийни интереси и храни лобита. Благодарение на възможността за гневна реторика, редица посредствени и второразрядни обществени личности получават шанс да привличат обществено внимание и да се упражняват по красноречие и демагогия в национален ефир.

Честно казано, да градиш политическата си кампания върху спора между България и Северна Македония е като да градиш рекламата си върху секса - признак за пълна интелектуална импотентност и липса на идеи.

Оставяйки настрана евтиното политикантстване на премиери, президенти и опозиционни лидери, спорът със Северна Македония трябва да бъде погледнат и през призмата на обществения интерес. Тук опираме до две неща - проблемът на националната идентичност и проблемът на бъдещата перспектива.

Националната ни идентичност диктува ние да отстояваме своите исторически фигури, да браним паметта на дедите си и да не пренебрегваме жертвата на над 150 000 души, дали живота си за освобождаване и присъединяване на македонската земя към българското отечество.

Прагматизмът на бъдещото ни развитие диктува ние всячески да се борим за интегрирането на Северна Македония в Европейския съюз (ЕС) и за премахване на изкуствената граница, която разделя нашите две държави от твърде дълго време.

Проблемите между София и Скопие имат своето политическо решение. То обаче зависи твърде много от това и от двете страни на границата да се спре да се политиканства. Снимка: БГНЕС
Проблемите между София и Скопие имат своето политическо решение. То обаче зависи твърде много от това и от двете страни на границата да се спре да се политиканства.

Удовлетворяването на тези две потребности изисква несъмнен компромис. Решението на македонския въпрос се състои в това България да има твърда, но ясна "червена линия" по отношение на историята, но същевременно да е готова да тегли тази червена линия на правилното място в миналото.

Болшинството българи и македонци изграждат своите позиции на база обучението си в училище. По-голямата част от живите днес жители на двете държави са завършили училище в рамките на Студената война. По това време и от двете страни на границата е налагана сериозна реторика на агресия, враждебност и нетърпимост към съседите.

Македонската национална идентичност е на практика изградена като антипод на българската. Парадоксално, двете идентичности са се превърнали в две страни на една и съща монета.

Твърдата македонска претенция гласи, че около 1850 г., в македонските земи започва да се оформя самостоятелна национална идентичност, която не е пряко свързана с нито една от съществуващите до този момент на Балканите. Според българската позиция, македонската национална идентичност започва да се изгражда след 1945 г.

Както е видно, разминаването в историческата позиция е с цял век. За всички трябва да е ясно, че нито една от двете крайности не е вярна. Не съществува етнографска карта от XIX век, която да говори за отделна македонска идентичност.

Нелепо е да търсим корените на македонизма след 1945 г., при положение, че още около 1920 г. вече има ясно изразена идея за създаване на самостоятелна държава в Македония, следвайки идеите на анархизма и социализма.

Както винаги, компромисът между двете гледища трябва да се търси по средата. Средата между 1850 и 1945 г. се пада точно около организирането и провеждането на Илинденското въстание (1903 г.)

Именно около бурните събития, обвързани с личността и делото на Гоце Делчев, трябва да се търсят корените на този процес, довел до обособяването на две отделни днес нации, произлизащи несъмнено от една - българската.

Неспособността на България да подпомогне македонската борба за освобождение, както и твърде арогантното отношение на политическите дейци в София към делата на ВМОРО, води до разрив и дори открити сблъсъци между македонските (в етнографски смисъл) комити и четите, организирани около Върховния Македоно-одрински комитет (ВМОК), обвързан тясно с българското правителство.

Има два горчиви хапа за преглъщане - за македонците - че са произлезли от българите; за българите - че са изоставили своите братя и са позволили 1/3 от народа ни да бъде постепенно откъснат от своето отечество.

Трудността отново се корени в образованието. За завършил македонско училище е немислимо да признае, че произлиза от друг народ. За завършил българско училище е немислимо да признае, че българите могат да допуснат грешка по националния си въпрос.

Типично по български, двата народа днес страдат от един общ проблем - невъзможността да осъзнаят, че ситуацията не е плод на нечия чужда вина, а на собствения им инат и самозаблуда. Както казва Гоце Делчев, "тази земя винаги е патила най-много от собствените си синове".

Обратно на решението на въпроса. То е изцяло политическо. Историческо помирение не може да има. Не и в обозримо бъдеще. Историческият спор с Македония може да бъде решен с цената на сериозни компромиси, които нито един от двата народа не е готов да направи.

България вече участва в няколко такива "спящи конфликта" със своите съседи, най-вече с Румъния по въпроса с Второто българско царство. Както е видно, двете държави съжителстват въпреки този спор, за който всъщност вече почти никой, освен историците, не си спомня.

Ние си учим че царството е наше, румънците си учат, че те са го създали. Никой не закача другия за убежденията му - керванът си върви, а тук там по някое ултранационалистко куче се разлайва, но повечето хора не обръщат внимание.

Времето лекува - това е най-ценният урок на историята. Ако бъде намерено политическо решение и историческата памет бъде оставена на мира, то след около поколение-две вече никой няма да се заяжда толкова на тема история.

Споровете за Делчев, Миладинови и Самуил ще останат по прашните рафтове на историческата секция. За съжаление обаче твърде много политически лобита и в двете държави се хранят и живеят от болката, споровете и гнева.

Тъжната истина е, че народите не искат да замълчат, защото и за двата миналото е начин да подхранват дребната си национална гордост, лишена от бляскаво настояще и перспектива за величаво бъдеще.

Политиците не искат да замълчат, защото за тях миналото е извор на гласове, предизборни кампании и спасителен пояс, чрез който да продължат да плават на повърхността на общественото внимание. Те съзнават добре, че без този пояс мнозина от тях ще бъдат повлечени към дъното от своята политическа импотентност.

Историята показва, че когато един вреден процес обслужва паразитните интереси на твърде много слоеве в дадено общество, това общество е склонно да си затваря очите пред очевадните безумия, които този процес поражда.

По всичко личи, че пелената на омразата и неразбирателството още дълго ще тегне пред взора на българи и македонци. От това състояние ще черпят сили само онези фракции - вътрешни и външни, чието съществуване е тумор за живия организъм на двата народа.

   

Най-четените