Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

За писането и писането

Или колко е важно да не забравяме как се пише на ръка Снимка: iStock
Или колко е важно да не забравяме как се пише на ръка
За писането и писането Снимка: Личен архив

Виктория Бешлийска е филолог по образование, а нейният блог "По дирите на думите" (Words do Worlds) кара хората да си спомнят значенията на старите български думи. Тя е един от онези хора, които се стремят да ни напомнят колко важен е собственият ни език.

Дебютният ѝ роман "Глина" се появи на пазара в края на 2020 г., получи много положителни реакции и се превърна в една от най-обсъжданите книги от български автори в последните месеци.

Навръх 24 май публикуваме един текст на Бешлийска* - слово по случай празника на българските азбуки, прочетено в Люксембург на 11 май. Слово, посветено на писането и най-вече - на писането на ръка - нещо, което все по-често забравяме.

Приятно четене! И не спирайте да пишете!

***

Снимка: Личен архив

Помните ли как ни учеха да пишем в първи клас?

На тетрадките с тесни и широки редове имаше пунктирани чертици, камшичета, ченгелчета и кръгчета, които ние повтаряхме десетки пъти, а сетне ги свързвахме в букви. Буквите също бяха пунктирани и когато изпишехме по няколко реда от тях, преминавахме към собственоръчно изписване.

И до ден-днешен това е практика в българските училища. А самите букви са така конструирани, че в движението нагоре и надолу ръката на пишещия да редува натиска и напрежението със своеобразно отпускане, за да не се преуморява.

Наскоро четох, че в някои държави все по-често се отказват от писането на ръка в училище.

В Германия, Финландия и САЩ ръкописът се практикува само по време на свободноизбираеми часове. Вместо това децата в началните курсове на обучение се снабдяват с устройства, които преобразуват печатния текст в ръкописен, но самите те НЕ пишат на ръка. В Швеция първокласниците също натискат клавиши, тъй като техните специалисти смятат, че детската моторика не е приспособена за писане.

Признавам, че тази статия силно ме разтревожи. Представих си как скоро ще заживеем в свят, в който децата няма да умеят да държат писалка - свят без пишещи хора. Ужасих се още преди да бях прочела последиците, които авторите на статията изтъкваха като силно притеснителни. Например:

Че ще пострадат нашата моторика и координация, защото когато пишем на ръка, в мозъка ни се задействат онези зони, които отговарят за сензорните чувства и за формирането на речта.

Ще загубим окомера си - писането на ръка ни дава възможност да преценяваме добре разстоянията, да изграждаме равномерни фигури. Показателен пример за това е, че в Далечния Изток стрелците с лък ги избирали сред калиграфите.

Ако спрем да пишем на ръка, по-зле ще разпознаваме писмен текст, а това само по себе си е важно, защото четенето на ръкопис събужда повече зони в мозъка, отколкото четенето на печатен текст.

Да не говорим, че ученето на правопис и пунктуация естествено ще отпадне поради факта, че устройствата имат вложени автокоректори, а това крие риск грамотността да ни се стори излишна в даден момент.

Но има и още по-сериозни последици, които ще ни застигнат:

Без писането, по-зле ще формулираме мислите си. Писмената реч има едно чудесно свойство - тя провокира мисълта и ние я завършваме в ума си още преди да сме докоснали листа.

Ще пострада и въображението - доказано е, че хората, които пишат на ръка, по-добре си представят на ум за какво иде реч, те могат да работят с абстракции, а полетът на мисълта им е неограничен.

И не на последно място: ще пострада нашата памет, тъй като при писането на ръка хората успяват да формулират мисълта си, така че тя да бъде запомнена. Успяват да перифразират чутото, да уловят есенцията и да я предадат по начин, който е в услуга на паметта.

В една по-далечна перспектива на времето, ако спрем да пишем на ръка, ще загубим реалната си преценка колко голям е светът, къде се намираме ние в него, как сме свързани с другите.

Ще загубим представа какво виждаме и ще спрем да мислим за невидимия свят - а той е важен. Защото невидими са миналото и бъдещето. И ако спрем да проектираме мислите си в тях, това ще е като да се лишим от човешкия си потенциал?

Затова нека се запитаме: какво ще загубят децата, ако в първи клас не свързват точки в ченгелчета, чертици и букви и не ги повтарят безброй пъти?

И не е ли това една механика, която може да се постигне в детската моторика и с други упражнения? От гледна точка на моториката - може и да може, но не и от гледна точка на духа, който също се движи при писането.

Съвременните ръкописни български букви на пръв поглед изглеждат далечни от своите първообрази в глаголицата и кирилицата. Ала съвсем не са.

Погледнем ли отгоре глаголицата, първом ще забележим множеството кръгчета в нея, а после чертиците - тези елементи ги има и в днешните букви. Накрая окото ще отчете и петлиците - онези затворени несиметрични фигури, които в съвременния ръкопис са сведени до ченгелчета и камшичета.

Буквите са запазили генезиса си, а той е положен на една могъща космическа геометрия, в основата на която стоят два главни символа - кръстът, сочещ четирите посоки на света, и кръгът, обозначаващ самата вселена, началото и краят, които съвпадат и бележат кръговрата като абсолютна стойност.

Изследователи на нашите писмености и култура показват връзката между буквите от глаголицата и елбетицата - това е древна народна шевица, съхранена в българските носии, чиято геометрична форма представлява кръст с две ъглополовящи отсечки в квадрантите.

Елбетицата дава основа на осмоъгълната звезда, която като символ се среща не само у нас, но и в земите далеч на изток от нас, у народи, с които днес се определяме различно в културен, религиозен и езиков аспект, а произходът й е предхристиянски. Осемте върха представляват осемте посоки на света, пресичащи се в единен център - север, юг, запад, изток, северозапад, североизток, югозапад и югоизток.

В елбетицата е закодиран вечният кръговрат на природата - самопораждаща се с основните елементи в нея (огън, вода, дърво, метал и земя). Затова изследователите сочат този символ, появяващ се у много народи, като доказателство за единната прасхема на света, пресъздадена от първичния творчески дух.

Питате се вероятно какво е общото между това и писмеността? Така както стихиите, закодирани в шевицата (а самото везмо също е писмо, само че от конци), се самовъзобновяват, така и духът прави същото.

Духът е вечен, но за да се поддържа, му трябва движение и един от начините да се движи е езикът. Езикът на графичните символи - буквите, в които е закодирана прасхемата на света и силите в него. Чрез изписването на буквите тази прасхема се повтаря всеки път.

Тук е мястото да кажем и какво означава името на нашата азбука "глаголици" - думата идва от старобългарската "глаголите", което означава действам, а навлизайки в по-дълбоките дебри на езика то ще рече "давам живот, давам образ на нещата, които правя".

Ето защо когато пишем на ръка, нашият дух е в движение. Той е деен, стремящ се към идеята за кръговрата на вечния живот.

А колкото до другото писане - творческото, то идва съвсем естествено от писането на ръка. За това си дадох сметка едва преди няколко месеца, когато завърших дебютния си роман "Глина". Пишейки послеслова, осъзнах какво съм направила.

Легендата за майсторите от 17-и век, които отишли до Стамбул да занесат грънци като дар на султана, си беше "там", заровена в една от малкото книги, посветени на бусинската керамика. "Там" си беше и Бусинското четвероевангелие, в една от приписките на което се споменава Велико грънчар.

Този ръкопис от 16-и век е най-изящната книга, с която съм се срещала на живо, благодарна съм, че попадна в ръцете ми. Но да продължа - "там" си беше и Сюлейман Втори, син на Ибрахим Лудия, прекарал повече от три десетилетия в дворцовия кафез за принцове, понеже бил втори син на султана. "Там" си беше и все още е бурната река Ерма, китното и красиво Знеполе, Забелският манастир, укрит между горските буки, мистичното и прекрасно село Ерул, навремето стояло в близост до кираджийкси път, както и лековитите води на Трънско.

"Там" е космическото дъно на човешкия опит и словесност. Аз само свързах точките, които току-що ви изброих - свързах ги, както се свързват точките в пунктираните букви, изградих чертиците и кръгчетата, дадох повече замах в камшичетата. Но това не бе работа на фината моторика. Това бе работа на фантазията и духа, упражнявал се години наред да повтаря прасхемата на света чрез писмеността. Това прави всеки писател. Затова някои казват, че светът отдавна бил написан, а ние само повтаряме написаното.

Но свързването на точките правим не само когато пишем творчески, а когато правим изборите си. В осъзнаването къде сме били и къде искаме да отидем, в добрата преценка на силите и реалността чрез точността на окомера, в изграждането на съвършената чертица между минало и бъдеще, която минава през днешния ден, всеки от нас свързва точки.

Често ме питат "Защо точно "Глина"? Отвъд историята, свързана с бусинската керамика, която беше застрашена от пълно забвение и за която исках да разкажа, за да спася - глината е второто начало на света след словото.

От глина сме създадени и ние и в глина се превръщаме след земния си край. От глина, в която е посят дух. От майстор Захари Иванов, който направи за днешния ден тази дяволска стомна, за първи път чух, че керамичните съдове са писменост от глина. Изглежда хем близко до ума, хем далечно в днешно време. Но е безспорно, защото в тях са предадени много от човешкото знание и от космическите символи, те също са носители на прасхемата на света, сами родени от алхимията между елементите - земя, огън и вода.

Та, ако приемем, че наистина е така и шевиците са писменост от конци, а съдовете - от глина, то ние българите имаме много повече от двете азбуки, чийто празник честваме днес. Богати сме на много народни занаяти, имаме си и ковачи, и медникари, и куюмджии, и дърворезбари, и звънчари, и папукчии, и гайтанджии, и тъкачи и още много други занаятчии. А в трудовете им от миналото има много, много за четене.

Затова днес си позволявам да отправя следния призив към вас - нека продължаваме да пишем на ръка нашите си български букви, нека насърчаваме децата си да го правят, за да не изгубим способността си да четем всички писмености, създадени от българския дух.

И най-вече за да продължаваме да живеем живот с мисъл!

* Текстът е публикуван със съгласието на автора.

Най-четените