Малък и неприятен инцидент се случи в неделя с най-известния и най-старателен български писател Калин Терзийски. Вместо да се занимава с творческа дейност и да седи до жена си, която, както става ясно от неговото широко разпространено в интернет оплакване, имала високо кръвно, му се наложило да прекара неделната вечер в студиото на „Всяка неделя".
Той бил поканен от „корифея на българската журналистика" Кеворк Кеворкян в ролята си на психиатър във връзка с обсъждане на случая с убиеца от Лясковец. За съжаление, воден от неизменното си „добро чувство" и неутолимата си жажда за популярност, Калин Терзийски попаднал в милиционерски капан: Кеворкян се разпрострял в предаването си с другите си гости и забравил за писателя.
Според сърцераздирателната изповед на самия Терзийски, след предаването Кеворк дошъл при него, извинил му се и казал: „Не можахме да сварим да те включим. Нямаше време за тебе. Жалко. Звънни през седмицата, да те почерпя."
Разбира се, Калин Терзийски не е обиден лично. Той е над тези неща. Той е обиден от името на българските писатели!
Оказва се, че след години сътрудничество с медиите в България, единственият носител на Европейската литературна награда в България (дебело подчертано) явно чак сега, когато е лично засегнат, открива същността на журналистиката. И пише с тъга, много тъга: „Не можех да роптая срещу същността на медиите. Те не се хранят с книги, а с кръв и гной."
Не можем да не признаем, че писателят е прав в посоката си на мислене за морала на хора като Кеворкян. От друга страна, за да не бъдат унижавани публично, писателите в България със сигурност трябва да се научат да спазват повече духовна хигиена. А тя няма как да се постигне, освен с медийно въздържание.
Това недоразумение силно се е объркало: 1.Не е бил никога ПСИХИАТЪР, само е работил като такъв. 2.Европейската награда, "мани,мани", не е конкурентна а избираема от други "творци" от БГ-то. 3.Кеворк с присъщата му мегаломания съвсем добре го е извозил.
До "Алекси Николов": А кой точно си ти, че да ни занимаваш с коментарите си? И до "тъп" - Ти верно си ТЪП!
А беше време, когато цитирахме една библия от 314 стиха и пеехме една тъпичка песен за тенджерата Калин, та и брат му са си талантливи хора още от ранни години - но честно казано по-добре рисуват, отколкото пишат. В България някак си писателство и поезия не се получават - все стават жертва на нечии нездрави страсти или моментни нездрави цели. Честно казано повечето немегейци от онова поколение станахме малко предатели на избраните си професии, но има и степени на "предателство" - изкуството на човека практикуващ наука е едно, а изкуството на човека работещ за невежа публика е друго. Честито на Калин един урок по принадлежност - надявам се да не му трябват много преди да разбере, че няма такова нещо като лека победа, дори и ако си зрящ сред слепци, атлет сред сакати и други такива. Винаги има и още нещо, което обезсмисля "победата" и заседиш ли се, където не ти е мястото рано или късно ставаш за смях като петел сред патки. Ние се учихме да мислим и покрай науката осъзнахме, че именно знанието и умението да мислим ни правят свободни - нашите цели и въжделения вече не можеха да бъдат в рамките на обикновеното, на онова, което "нормалните" хора могат да си представят и за което могат да те напсуват. Точно затова не можем нито да бъдем купувани, нито да служим някому, пък било то и по такъв прозаичен начин като да пишеш проза за "обикновени" хора. Прекалено съм сериозен ... айде стига толкова.
От една страна, хора като Калин Терзийски са не само полезни, а и много нужни. Те пречат на сетивата ни да хванат мазоли; те ни напомнят за красотата на оня вечно развълнуван (макар и често наивен) поглед върху света; заради тях отвреме-навреме ни се приисква самите ние да бъдем наивни – въпреки явната непрактичност на подобни пориви, особено в наше време. От друга страна обаче, посланията на този тип хора действат размекващо в моменти, в които не е време за това. Нееднократно съм споменавал: един от основните ни проблеми е, че се притесняваме да наричаме боклука боклук. България няма да се прочисти от простотията и гадостите с виенски маниери и парижка изтънченост. Прочетох какво е написал Терзийски. Прав е за себе си, разбира се – и специално за него не се учудвам, че реагира точно така. Но толкова всемирна тъга, толкова кротка мъка и примирена жалост ми дойдоха малко множко. Би ми се искало именно Калин Терзийски да реагира малко по-хард. Сигурен съм, че може. Има и акъл, и достойнство, за дар слово да не говорим. Може би нямаше да му се получи така, както на някой надъхан памфлетист – но поне да беше опитал. Някакси повече бих го уважавал, ако беше застанал в позицията на възмущаващ се, протестиращ и осъждащ, вместо на унил регистратор, хлипащ на рамото на аудиторията. Що се отнася до Кеворкян, той отдавна е ясен. Беше не просто топ журналист, а институция – до момента, в който сам не се провъзгласи за такава. От този момент нататък се превърна просто в една от многото безкрайно самовлюбени персони в родната публична среда. От журналистиката му останаха само занаятчийските умения и списъкът със стари лаври, които все повече избледняват в светлината на днешните му изяви. Ако някой има съмнения, достатъчно е да прочете коментарите му по повода: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=3987170 ___________ P.S. Като казах „самовлюбен“, се сетих за Жорж Ганчев. Неговата самовлюбеност поне е искрена и незлобива – и затова е симпатичен въпреки всичките си глупости. Той никога не би написал подобен жлъчен отговор. А Кеворкян явно го е писал с удоволствие. Точно затова кротостта на Терзийски е неуместна.
Същите политически трупове, същите телевизионерчета, същите избиратели... ?