На двадесет и три съм. Жена (по-скоро момиче), майка, съпруга, дъщеря, приятелка, сестра, скоро и шаферка, работеща, учеща, търпелива, подкрепяща, грижовна и - може би - тъпа провинциална кариеристка и златотърсачка (според хорското мнение).
От четири години работя в едно министерство. Започнах като стажантка, а след това ме взеха на работа. Помня деня, в който влязох в Министерството, мислейки за него като за нещо недостижимо.
А вчера ми съобщиха, че след месец вече няма да работя там.
Първият ми ден в Министерството мина много бързо и си взех поука - никога повече да не ходя на работа с високи обувки. Оказа се, че дирекцията, в която бях, не беше типичната „тромава, дебела и слузеста гъсеница", а напротив - току-що излюпила се пеперудка, пърхаща с криле.
Постепенно с течение на времето свикнах с работата си, ходех с желание, естествено и заплащането беше добро, все пак се занимавахме с проекти, финансирани от ЕС.
Парите не бяха единствената ми мотивация: ежедневните емоции с колегите, умението на част от екипа да превръщат нажежената обстановка в шега, нещо много важно за мен - динамичността в работата.
Непрекъснато нещо се случваше: ходехме по събития, командировки, проверки, искахме да спазим възможно най-бързо сроковете и всички от деловодството на Министерството ни мразеха, именно заради това.
Когато ме видеха, репертоарът беше един и същ: „Пак ли ти? Ние много си те харесваме, ама вашата шефка много ви юрка! Бързо това, бързо онова!... Да не сте ни само вие на главата?"
След време разбрах как точно действа „истинската" администрация в България. Тук, където наистина хората имат нужда от бърза реакция. Тук, където хората не знаят към кого да се обърнат и където непрекъснато ги препращат от гише на гише...
Започнах да се лутам напред-назад, да върша и свои неща. Мъжът ми е адвокат, изпращаше ме и на него да помагам точно за да не губи време в глупави спорове с „лелките".
Думи нямам да опиша как намразих толкова много българската администрация, „лелките-деловодителки", „чичковците-охранители" и хората, веещи си краката по цял ден, мислещи се за „голямата работа"!
Най-лошото е, че започнах да се вглеждам и в колегите си. И какво открих? И при нас имаше такива, но бяха почти незабележими.
Днес, когато вече нямаме директор, няма кой да върти руля заради всички „политически ветрове" (и който ми каже, че администрацията е независима и не се влияе от политическите промени, веднага ще му кажа, че е наивен до безкрай, също както бях и аз, точно преди четири години!), половината ми колеги стоят и се чудят какво изобщо да правят на работа.
Естествено, винаги се намира по нещо (пиенето на кафе не се счита за айлякчийство) - или да гледат някой мач на Гришо, или пък някой от новите филми, да разберЕМ кой напуска, да оплюят някоя колежка, да споделят кой с кого кръшка на половинката си, да пофлиртуват или просто да разглеждаМЕ снимки на децата и да обсъдИМ новите им постижения!
Всеки ден си мисля за въпросното напускане. То все повече и повече се доближава до мен, но аз знам какво харесах в това Министерство, знам какво харесах в тази дирекция, знам с какво ме „грабна" този колектив!
За мое огромно съжаление, вече нищо от това не намирам в работата си, а по-лошото е, че с течение на времето изобщо намразих българската администрация.
Най-лошото е, че осъзнавам, че съм част от тази „тлъста гъсеница" и идея си нямам как да я накараме да „смъкне някое кило"?!
Знам, че ще продължа да работя в тази сфера, защото тук съм сигурна и уверена, защото обичам работата си! Тук съм АЗ!
И не, есето ми не е написано с политическа цел, а напротив! Никога до сега не съм говорила за работата си, дори с приятелките ми, но сега имам нужда да споделя, това мое болестно състояние, тази моя „шизофрения"! И наистина се нуждая от помощ!
Не от нова работа, а просто от обяснение, аз ли съм толкова „завеяна", че тези неща ме впечатляват и защо никой не предприема мерки за превръщането на „гъсеницата в пеперуда"?
