Усещате ли го? Пропадането на обществото, което изглежда, че е свободно и няма дъно. Започва с удар с нож или камък, минава през постоянна омраза, краят за сега е неясен.
Въпреки все повечето чужди езици, които владеем, изглежда все по-трудно намираме тона и верните думи да комуникираме помежду си. Няма я онази сплав, която да ни накара да живеем заедно в границите на българските градове и села, по няколкото магистрали в България.
А тази сплав е задължителна и за постигането на елементарни национални успехи - от футбола до членството в НАТО.
Всичко започна с тоталната липса на правила.
Това доведе до личното право на всеки да извади нож при забележка или да хвърли камък. Безпомощността на полицията и съда някак си го извика на помощ. Ако си засегнат, няма легитимен инструмент да получиш възмездие извън това.
Ако си лумпен по душа, няма какво да те спре да стигнеш до края.
Пропаднахме и стигнахме до по-сериозните неща - системно да поставяме правата на другите под съмнение. Дали са цигани, гейове „хванал повечко тен" или бежанец - няма значение. Историята на света показва, че започне ли се с един, неизменно се продължава и рано или късно стига до теб.
Така че очаквай езикът на омразата да стигне и до теб без значение дали си православен или католик, таксиджия или банкер, дали си от Сирия или от жълтите павета.
Това общество обича да сочи с пръст и да слага тежки етикети. Омразата на групата ще стигне и до теб, и тогава ще разбереш невероятни неща за себе си.
Усещането за обществен враг сигурно е ужасно.
По-лошото е, че обратният път към връщането в обществото е много дълъг и труден. В някои случаи - невъзможен.
Имахме малко натрупан капитал на обществен успех - политическите неща, които смятахме за постигнати през дългия преход, но вече изхвърляме и него.
Ако има нещо, което еднозначно да показва, че България вече не е това, което беше през 90-а, това е членството в НАТО и ЕС. Клубове на богати икономики, силни армии и признати граждански и човешки права. Това ни даваше надежда, че ще постигнем магистралите, доходите и спокойствието от социализма, за което толкова много хора мечтаят, без да жертваме свободата си и живота си в лагерите в Ловеч и Скравена.
Днес обаче това не е достатъчно за хората в България. За НАТО се говори все едно е Хитлеровият Вермахт, а за ЕС, все едно е СССР. Глупостта на обществения ни дебат е толкова голяма, че с лекота ще ни остави сами и беззащитни.
Ще ни направи да изглеждаме глупаво и нелепо в света.
Защо се случва всичко това? Имам много възможни отговори и никой от тях не може до обясни, нито жестокостта, нито глупостта, нито пошлостта на днешния ден на хората от тази територия.
Едно от тях е липсата на духовно и политическо лидерство.
Тънките сметки за политическо оцеляване на хората в политиката ги направиха дребни и лишени от морална светлина и благородство. Със сигурност липсата на политически поглед с 20 години напред направи и обществото ни късогледо. Както избраните от нас не виждат повече от други вторник, така и ние не виждаме по-далеч от съседната къща.
Политическото говорене за ремонти, пари и реформи вероятно наподобява отчетността, която политикът трябва да дава на избирателите си. Но трябва и нещо повече.
Знаем ли къде искаме да бъде тази държава след 10 години?
Има ли нещо, което можем да постигнем заедно или населяваме тази територия по абсолютна случайност? Това очакваме да видим от избраните от нас. Без бодряшки тон, закачки и нелепи усмивки.
В обществото го няма не само политическото лидерство, няма го и моралното.
Църквата ни, която си е издействала статут на държавна, мълчи, когато едни хора искат да изчистят улиците от другите, искат да изгонят бягащите от войните, но говори, когато показват йога по телевизията.
Това не е морално лидерство, а морално падение, пример какъв човек не трябва да бъде. Никога не намери сили да се изчисти напълно от досносниците, далавераджиите и всички лъже-божи хора.
И така остави телевизора да свърши нейната работа.
А той по абсурден начин редува кадри на смърт с търсене на „добрата новина"; популяризира омразата зад етикета „това мисли обикновеният човек".
Изчезнали държави няма. Има малко успешни. Но има и разделени, разрушени и провалени. Някои от тях са около нас и ни подсказват всеки ден, че има какво да губим по пътя, по който сме тръгнали.
И че в едната посока по пътя се върви бързо, а в другата отнема десетки години. Ние решаваме.
