Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Най-предвидимата трагедия

Виждала съм сестри, които истински ме мразят. Защото лежа, защото създавам проблем, защото ожаднявам, защото бебето ми реве. И искат да ме боли.
Виждала съм сестри, които истински ме мразят. Защото лежа, защото създавам проблем, защото ожаднявам, защото бебето ми реве. И искат да ме боли.

Една акушерка ужаси цяла България с поведението си. Особено потресени бяха жените - майки, които сякаш не могат да повярват, че подобно нещо е възможно.

В интернет пространството се появи видеозапис, на който ясно се вижда как акушерката малтретира пеленаче. Той, заедно с информацията за действията на акушерката, отприщиха вълна от ярост, отвращение и емоции. И най-вече изумление. "Как е възможно това? Какъв човек трябва да си, за да удариш бебе?"

Подобна реакция би била разбираема за хора, които идват от космоса, където няма нито едно българско АГ отделение.

Останалите бих искала да попитам: "Какво ви учудва, дами и господа? Кога започнахте да се учудвате?"

Всяка втора жена в България (ако не и почти всяка) има история за насилие и ужасно отношение в родилно отделение.

Но тези истории са като историите от казармата - на никой не му се слушат болезнени, досадни разкази за изморени, притеснени жени и техните шевове, рани, системи, килограми, бебета, кръв и белези.

Жените си ги разказват една на друга, опитвайки се да се преборят с травмите. Разказват ги на бременните си приятелки, които слушат наплашени и парализирани, както между децата се разказват страшни истории за вещици и дяволи. Повтарят ги в годините като развалени плочи на всеки, който би ги чул - с малко срам, с малко ирационална гордост, с мъка.

И нищо не се променя.

Аз имам три деца и също имам истории. Съвсем, съвсем обикновени. През 2004 година бях изморена, бременна и огромна.

Лежах и чаках един доцент да намери време да ме прегледа.

Когато той дойде, санитарката ме изкара с крясъци от стаята "По-бързо, по-бързо, доцентът няма да те чака". И аз тичах с всичките си 115 килограма, боса, през януари.

Тичах по коридора. В кабинета 20 човека ме гледаха и пак крясъци "Защо си по гащи?" "Какво се мотаеш?","Айде, стига лигавщини".

След като родих в изолатора, където лежах, имаше една малка медицинска сестра, на около 23, която изпитваше огромно удоволствие да върти абоката във вената ми, да ме щипе и да ме измъчва, докато ме гледа усмихната.

Никой не ми вярваше. Бях с 39 градуса температура, оперирана, безпомощна и сама в стая. Звънецът в стаята не работеше!

Професорът, който ме прегледа, ме нарече "прасе" пред 20 студента и ме попита "Какво ревеш?", докато аз седях в леглото и плачех.

Останалото ме е срам да разкажа, защото има и още. Бях уплашена, млада и готова на всичко, за да изляза жива от там с детето си.

Колко жени познавате с подобни истории?

Колко жени са били карани "да спрат да се лигавят", "да се стегнат", крещяно им е и са били изоставяни без обезболяващи при операция? Колко пъти са били неглижирани и обвинявани за всичко: ако искат да си починат - че са мърли и не искат да си гледат децата; ако си искат веднага децата - че са капризни и нахални; ако искат хапче- че НЕ МОЖЕ; ако искат да кърмят... ако не искат.

Виждала съм сестри, които истински ме мразят. Защото лежа, защото създавам проблем, защото ожаднявам, защото бебето ми реве. И искат да ме боли.

Да, жива съм. Децата ми също.

Вероятно това има предвид персоналът в почти всяко АГ отделение, когато ме гледа критично в шест часа сутринта, когато влезе с шут в стаята, светне огромните лампи и с дебелашки глас се провикне "Айдеее, ставайтее! Кърмиш ли? Я да видя!" (ощипва ти зърното на гърдата с пръсти, ти пищиш) Не се лигави, ставай!"

Това го търпим всички. Бащите - безпомощни и изолирани по чакални, неадекватни. Майките - в болки, изпълнени със страхове и обзети от постродилна тъга. Децата...

Внезапно всички сме потресени. От какво?

Вместо да се шокирате и изумявате - помнете и говорете.

Разкажете на всички, разкажете тук, с коментар. Говорете, дори да не ви се говори. Кажете на мъжете си, или на други роднини, според случая.

Викайте полиция, ако можете, на място. Оплаквайте се!

Посочете конкретни лица и се борете с тях. Плачете, викайте и помнете, че никой не може да ви "пляска", "стяга", "дисциплинира" или "вразумява".

Не може дори да ви докосва без ваше позволение, да ви стиска за ръката, да ви дърпа.

Имате правото да родите обградена с уважение и добро отношение и да излезете от болницата усмихната и с добър спомен.

Това е ваше право!

Отстоявайте го, наместо да се учудвате, защото все някъде по тази верига сте била жертва и това, което стана при сегашния инцидент с бебето Никол, беше повече от закономерно. То беше напълно предвидимо.

П.П. Най-малкото, което можем да изискаме от властимащите, е максимално бързо да бъдат поставени камери във всички болнични помещения, в които има бебета и родилки. Сега.

* Текстът е от блога на автора

Най-четените