Приятелката ми се учи да шофира

Любимата изкара книжка, тъкмо когато се взехме. Такова каране не бях виждал - явно свидетелството е било издадено от инструктор, членуващ в съюза на слепите.

Купихме си втора кола, че да не припарва до моята. Форд Сиера хечбек, едно и шест бензин, 85-та година. Страшен ръняк - изгнила отвсякъде, изтърбушен салон.

За да дадеш на задна, трябва да включиш парното. Гумите - галоши, моторът хрипти като туберкулозно болен, форсираш ли го, се отваря багажникът.

За да завиеш наляво, първо трябва да навиеш волана половин оборот в дясно, искаш ли да поемеш надясно - пускаш задължително чистачките, инак не ще. Единият фар свети навътре към купето, другият - в Космоса.

Моята Нора се влюби в първата си кола. Била страхотна: червена (всъщност ръждясала), спортна (защото е грохнала), миришеща на състезателно гориво (предният собственик се е опитал да я изгори)...

С бъдещата ми годеница и таралежът Тихомир сядаме вътре за първо кръгче (тапицерията смърди на умрели койоти). Не ще да запали - вдигам капака. Ами тоя акумулатор е от кръщенето на баба ми. Имам един резервен в мазата. Слагам го - стойката му е счупена, но с една дъска и малко тел някак го заклещвам на положение.

Втори опит - стартерът вие като магаре, раждащо носорогче. Коляновият вал превърта, а отзад излиза гъст чернобилски дим. Потегляме с грохот на бетонопробивна машина.

Прави ми впечатление, че когато пуска касетофона или отваря прозореца, Нора натиска съединителя. Така я били учили - винаги съединител.

Откривам, че в жабката са свили гнездо стадо гарвани, а някъде отзад върлуват лисици. Радиото хваща само чалга станции, но нищо - пак се забавляваме.

Леко ускорение - викам на Норката да изпробва спирачките. Натиска ги с все сили. Браво, при скорост от 40 км/ч спирачният път е половин километър. Тръгваме по черно, та да не убием някого.

Автомобилът трещи ужасно: губим задна лява врата, птиците отлитат, яйцата им се излюпват, лисиците търсят коланите на задните седалки. През запалката потича антифриз, а предният амортисьор се е показал сред чистачките (които работят само при дръпната ръчна).

Стигаме рекичката. Колата угасва с тътена на малка водородна бомба.

Взел съм ракия, два големи селски домата и сол. Тримата пием и си приказваме (Тишката мези с диви круши). Лъжа любимата, че в ония храсти съм намерил много интересна костенурка. Тя идва заинтригувана, знаейки, че няма никаква костенурка - върша си съвестно мъжката работа.

Смрачава се. Тая барака изобщо не ще да запали. Наклаждам огън и убивам една умряла риба. Разглобявам седалките и ги слагам на топло. Вечеряме. Какво му трябва на човек - момиче, с което се обичате, един верен приятел, ракия и цигари. Говорим до късно (Тишо се нацепва като глиган и го скривам в жабката при пиленцата, за да не тръгне на пияна глава да търси любов, па и да не го изяде някой звяр).

С Нора търсим костенурката за последно. Заспиваме пред огнището завити с едно мухлясало одеяло. На сутринта Сиерата пак не ще да тръгне.

Любимата предполага, че водната помпа не подава искра в накладките. Трябва да бутам до село - добре че има лек наклон надолу. Сега разбирам защо Форд първи са инсталирали отопление на задното стъкло - през зимата да не им мръзнат ръцете на тия, дето бутат.

Нора стана отличен шофьор - тежък десен крак, добре разпънат среден пръст, използване на богат залеж от свирепи клетви...


* Tекстът е публикуван в личната страница на Никола Крумов във Facebook.

#1 бай Йух 14.12.2016 в 18:28:37

Ю мейк май дей, френд

#4 kbel 14.12.2016 в 21:20:21

Ха! Какво цветно петънце.. Благодаря за усмивката, Кольо! )

Новините

Най-четените