Подобно на много хора в България, и аз имам своите резерви към избора на 3-ти март за национален празник. Иска ми се да е по-български и по-малко руски, но празникът си е такъв, какъвто е. Всеки опит за смяна вече звучи утопично, а напоследък - дори заядливо.
Въпросът е: знаем ли какво да правим с празника, как да го празнуваме, освен да си сипем една ракия и да креснем: „Да живей България, да е.. м...а му!".
На 3 март София е грозна, сива и мръсна. По къщите няма знамена и ако човек не си включи телевизора, съществува опасност изобщо да не разбере, че има някакъв празник, още повече - национален.
В същия този третомартенски понеделник обаче по улиците и в заведенията виждам много млади хора и семейства, които очевидно са излезли да празнуват, но по-скоро всеки със себе си, отколкото заедно. С религиозните празници е лесно - на Бъдни вечер си стоим вкъщи с най-близките, на Коледа обядваме празнично, на Цветница отиваме за върба, на Великден обикаляме църквата, на Гергьовден ядем агне, на Никулден - риба. Правят го и вярващи, и невярващи, защото някак си традицията го предполага.
Да се върнем обаче на 3-ти март. Парадът по вдигането на знамената пред Паметника на Незнайния войн е ритуал за армията, за президента и за политическия елит. Парадът може да развълнува бригадните генерали и офицерите от запаса, но дотам. Какво да правят обаче всички останали?
Вярно е, че 3-ти март не е най-топлият период в годината, подходящ за празненства по площадите. От всички държави в ЕС само Румъния има по-зимен празник от нашия - на 1 декември, когато се чества възвръщането на Трансилвания и обединението на Румъния през 1918 г. Само че и на Нова година не е топло, а площадите са пълни с веселящи се хора.
Така че, преди да стане европейска културна столица, София може да помисли да стане национална столица, атрактивна за собствените си граждани, поне по празниците. Не е трудно. Необходимо е само да се изчисти малко (с парите от данъците ни), да се купят знамена и да се създадат места и условия, където хората да се съберат заедно и да се поздравят.
Може да се направи с много вкус, стил и да бъде модерно. Може и да не е чак толкова модерно, но пак ще е добре.
Вместо да се борим да вкарваме таратора и суджука в списъка на ЮНЕСКО, който за съжаление нито е, нито има шанс да стане меню на световна верига ресторанти, може би е по-добре да ги извадим на площада. Със сигурност има шанс повече чужденци да ги опитат.
Време е да разберем, че за да няма крещящ национализъм , трябва да има нормален патриотизъм.
Празникът не е това, което се вижда отвън, а това, което човек усеща вътре в себе си. Празнуваш неща, с които се чувствш свързан; неща, които са ти важни и с които се идентифицираш; неща, които изпитваш желание да съхраниш и опазиш. Истината е, че у нас го няма усещането за национален празник. Колкото и саркастично да звучи, на представата за такъв празник много повече отговаря Трифон Зарезан (или Великден, или 24-ти май, или дори Първи март), отколкото Трети март. Причините за това са две. Първо и основно: днешна България не е нещо, с което да гориш от желание да се идентифицираш. Икономическата разруха, прогресивното изпростяване, незавидните места в почти всички възможни класации, славата на просяка-джебчия на Европа, политическа безгласна буква и троянски кон на тоя и оня, и най-главното – липсата на оптимистични перспективи – не могат да бъдат въодушевяващи. Славните моменти от историята няма как да компенсират мижавото настояще. Това с дране на гърла и изкуствено помпене на национална гордост не става. Устойчивото, основателно самочувствие (особено пък национално) се гради върху реалности, не върху мераци. И второ – самото понятие „национален празник“ е дискредитирано. 45-те години соц се постараха да изкоренят съзнанието за национална общност, заменяйки го с рефлекса на партийната принадлежност. Оттам остана неприятният вкус от кухите, помпозни манифестации, предназначени единствено да симулират екзалтирано единство. Хората, помнещи онези години, и до днес изпитват подсъзнателна подозрителност и неприязън към множества, скандиращи и развяващи флагове в организирани от властта публични прояви. И с право – защото такива прояви в мнозинството случаи са или отбиване на номер, или партиен пиар. Докато голяма част от българите се срамуват от това, което представлява държавата ни в момента, на друга част не им пука, защото са се отчуждили от самото понятие „България“, а останалата част вижда в националния флаг главно удобен повод за махленско пъчене, Трети март (или която и да е друга дата) няма да бъде истински национален празник. Нито истински национален, нито истински празник. Такъв празник може да съществува едва когато страната ни стане такава, каквато искаме да бъде. Или поне поеме необратимо по пътя натам. Другото са манифестации. Или в най-добрия случай – повод бабите и дядовците да изведат внучетата си в по-необичайно пъстра публична среда, и да им поговорят за неща, които внучетата (дай боже) може би ще запомнят. Но един национален празник би трябвало да значи нещо повече от това.
> Ако всички големи партии се отнасяха поне елементарно патриотично към държавата, нямаше просто да има място където да виреят националистически партии, поне не такива с над 1% избиратели. Така е. Но не е само това, проблемът е още по-сериозен. Национализмът (в смисъл поставяне на националния интерес над всякакви групови, общностни, партийни, съсловни и пр. частни интереси) би следвало да е подразбиращ се и неотменим елемент от всяка партийна идеология и платформа. Точно този тип „мек“ национализъм е естествената зона на национален политически консенсус, в която идейните различия на политическите субекти остават на заден план. За съжаление обаче в България това беше предотвратено чрез конструирането на „Атака“. Тази формация има две огромни вини; всъщност, това бяха две от целите на нейните създатели, които тя постигна перфектно. Първо, „Атака“ профанизира патриотизма и родолюбието, свеждайки ги до елементарна (при това избирателна) ксенофобия, площадни страсти и отдушник за неприязън. Второ, узурпира всякакво патриотично говорене, отказвайки всички останали политически субекти да го използват: никой не искаше да прилича на Сидеров и Сие, за да не отблъсне електората си. Изключение бяха само ВМРО и още някои третостепенни субекти с по-отдавнашна „специализация“ в тази сфера, но и те гледаха да се ограничават. Лошото е, че дори при предстоящия залез на Сидеров, идващите на смяна субекти с подобен профил ще продължат да дискредитират национализма точно по същия начин – те просто ще заемат опразнената ниша, без да имат каквото и да било намерение да способстват за нормализиране на разбирането за национализъм в българската политика. За тях плътното следване на линията на Сидеров е въпрос на оцеляване.
Браво на автора, много градивно и добре представено.
Национализмът избуява там, където цари мизерията. Като плевелите е, на добре поддържана нива не виреят. Вижте най-голямата проява на национализъм кога е – в Германия след свирепа хиперинфлация, пълен срив на икономиката и масов глад сред населението. Животното в човека си го има, но се потиска от нормите на обществото, гарантирани от държавата. При слаба държава, слабите се групират, а усетят ли се силни, предявяват претенции към властта. Всеки член на Атака сам по себе си е невзрачен мухльо, начело с лидера им, но заедно изглеждат силни и опасни. А тълпата им се доверява, защото иска сигурност, която слабата държава не им осигурява.
Браво! Много точна и правдива статия. Празникът е в душата и сърцата ни, в паметта за значимите събития в историята, които са обърнали живота ни от лошо към добро, а не обратното. Празникът Не Са знамената в ръцете ни. Тепърва ни предстои да си извоюваме дата, на която ще празнуваме истински и от сърце. Дано не се налага да чакаме някой да дойде и да ни освободи от нас самите.